Ковачница на мрак

„Този да я довърши! Красавица е, Вафт, и цялата е твоя!“ Войнишкият глас редеше със смях думите в главата на Нарад. Той измерваше стъпките си с тях, докато отрядът се движеше през изпълнената с пушеци гора. Седеше изгърбен под тях, когато легионът спреше на лагер за нощта, с гръб към огньовете, докато ръцете му посягаха отново и отново, за да опипат подутините и белезите по лицето му. Отекваха в тъмното, когато всички легнеха на влажната земя и насекомите бръмваха, жадни да смучат кръв от всичко останало оголено. В сънищата си я усещаше отново, в ръцете му, с невъзможно меката ѝ и все още топла кожа — знаеше истината за това, каквото и да му казваха — и как бе отстъпила пред непохватността му, за да се превърне в обичлива прегръдка.

Вече беше надмогнала всякаква болка. Повтаряше си това отново и отново, сякаш със заклинанието можеше да заглуши смеещия се глас, сякаш можеше да наложи равновесие между жестокостта и милостта. Но дори и това го терзаеше, след като не можеше да е сигурен кое кое е. Имаше ли жалост и милост в онази весела подкана и жестокост в това, че Нарад ѝ се отзова? Не беше ли се постарал да бъде нежен и ласкав, когато я взе? Не беше ли хвърлил тялото си върху нейното, за да я защити от техния смях и грубите им жестове, от жадните им погледи?

Какво бяха яли в онзи ден, в онази зала, докато гледаха това, което бяха причинили на злочестата невяста? Нито веднъж не се беше почувствал част от това. Нито веднъж не си беше въобразил, че мястото му наистина е сред тази сбирщина убийци. Сега се питаше как се е озовал между тях, с меч в ръката, нагазил от нощта в изпълнено с ужас разсъмване.

Имало беше някога едно момче, не грозно, не изпълнено със злост или със страх. Момче, което бе вървяло по улиците на един град с ръчичката му, сгушена в нечия широка длан, и онова момче бе познавало топлина и невероятна свобода — и всички пясъци пред него бяха гладки и чисти. Навярно докато го бяха кърмили с приказки за война, умът му се бе изпълнил с мечти за битки и геройства. Но дори тогава мястото му във всяка сцена беше неоспоримо в своята праведност. Злото бе присъщо на въображаемите врагове, за които покварата бе сладък нектар, отпиван с грешна наслада, и тези врагове щяха да понесат цялото полагащо им се възмездие от меча играчка, който държеше.

В света на онова не грозно момче той бе спасителят на девиците.

Мъка го изпълни при мисълта за момчето, което бе някога, и при мисълта за кривата пътека, която виждаше вече да прекосява оплискани с кръв пясъци зад него.

В гората бе имало клане. Имаше пушек от пожара, изгорели поляни и почерняла земя, и безкрайна пепел, понесла се във въздуха. Беше изгубил всякакъв усет за посока и сега вървеше слепешком след другарите си и въпреки цялото им перчене всичко това му приличаше на бягство. Сержант Радас с равнодушните очи и вечно киселото изражение, която водеше отделението, беше казала, че вървят на север и че крайната им цел е ивица земя от другата страна на реката спрямо дома Дракони, където накрая щяха да се срещнат с капитан Скара Бандарис.

Капитан Инфайен бе повела своята част на изток в деня след атаката, явно за да се свърже със самия Урусандер, за когото казваха, че смятал да тръгне за Карканас.

Всъщност на Нарад му беше все едно. Беше войник в една натрапена война, безличен за командирите си, но нужен за амбициите им. И цялата тази буря, изпълваща черепа му — тези разядени от ужаса мисли, — не значеше нищо за тях. В този отряд всеки мъж и всяка жена отстъпваха твърде много от себе си, сливайки се в безлика маса, където живот и смърт се мереха в брой.

Едно беше да се научиш да гледаш на врага като на нещо по-низше от тайстите, като на изчадия. Но всъщност, осъзнал беше Нарад, всеки командир не можеше да не гледа на всички свои войници по същия начин, какъвто и да бе цветът или кройката на униформите им. Без това прекъсване на съпричастието никой разумен човек не можеше да прати някого на битка, не можеше да залага живота на други. Мисълта за това, което се отстъпваше в започващата война, го връщаше към някогашното не грозно момче и топлата длан, която го държеше, изведнъж се отдръпваше. Връщаше го към топлата, поддаваща плът под тежестта му, която бавно ставаше студена и безжизнена.

Кой можеше да се върне от такива неща? Кой можеше да тръгне обратно по пясъците, да оглади собствената си диря и всеки друг знак за жестокост, а след това да се пресегне и да хване ръката на дете, син, дъщеря?

Вървеше със своята грозота пред очите на всички и може би това облекчаваше другите, след като си въобразяваха, че могат да скрият грозотата вътре в себе си. Но всъщност беше техният флаг, тяхното знаме и ако те го измъчваха, със сигурност и той ги терзаеше — зад смеха им, зад подигравката им. Трудно му беше да си представи друго.