Ковачница на мрак

Тръгнаха през нова група изгорели колиби, като заобикаляха овъглените трупове. Никой от тези мъртви Отрекли се никога не беше държал ръце и не бе мечтал за геройски дела. Никой не беше спал в майчина прегръдка или усещал ласката на любима, или потръпвал, съзнавайки, че допирът на телата им е благословен от съдбата дар. Никой не беше шепнал обещания, на други или на себе си. Никой никога не ги беше нарушавал. Никой не беше плакал над бъдещето на невръстно дете или долавял утринна песен на птица, скрита в дърветата, или усещал как се хлъзга водната хладина в гърлото. Никой не се беше молил за по-добър свят.

Нарад изплю горчивината от устата си.

Ефрейтор Бурса пред него го изгледа през рамо.

— Мъртвата целувка ли пак, Вафт?

Другите в отделението се изсмяха.

Всяко извършено престъпление беше вид предателство. Първата рухнала преграда беше благоприличието, а това не можеше да стане, без да се отхвърли уважението и всички онези неща, които съставяха доброто възпитание. Душата трябваше да се втвърди и очите да се вледенят, за да се простиш с уважението. Втората преграда се преодоляваше много по-лесно след падането на първата. Тя се бележеше от святата неприкосновеност на плътта, а когато плътта не означаваше нищо, то и нараняването ѝ не беше трудна задача.

Хората можеха да измерват престъпления с нивата на извършеното предателство. А от това можеха да създават закони и да измислят наказания. Всичко това, разбираше той, принадлежеше на всекиго. Така действаше едно общество и то сливаше лицата в едно, за доброто на всички. Нямаше нищо общо с онова, от което той най-много се нуждаеше — от което всеки престъпник се нуждаеше, — от възможността за изкупление.

Къде ли не беше готов да иде, за да намери изкупление? Какво ли не бе готов да пожертва? А в края, след всичките си усилия да поправи онова, което бе непоправимо, какво по-голямо страдание можеше да изпита?

„Не съм като другите тук. Изпълнен съм със съжаление, докато те не са. За тях не трябва да се предлага никакво изкупление. Вземете живота им за това, което направиха.

Но аз копнея всичко да се поправи. Мечтая да направя нещо, нещо, което да разнищи случилото се и това, което сторих аз. Шепнех ѝ. Молех я и тя отвърна с последния си дъх. Имаше ли дума в него? Не знам. Никога няма да знам.

Имаше мъж, който я обичаше, който щеше да се ожени за нея. Но аз бях последният мъж в прегръдката ѝ. Грозният Нарад, потръпващ като животно. Знам, че ме търсите, сър, който и да сте. Знам, че мечтаете да ме намерите и да вземете живота ми.

Но няма да ме намерите. Това поне ще направя за вас, сър, защото ви казвам, ако вземете живота ми, това няма да ви донесе никакво облекчение, никакъв мир.

Но се заклевам, ще намеря нещо праведно, за което да се бия, и ще поставя живота си на пътя на всеки убиец, всеки изнасилвач, докато най-сетне бъда посечен.“

Отекналият смях прониза безмълвните му закани и той се присви. Беше лицето на войната. Беше тялото, изнасилило невинността. И всеки отчаян шепот към падналия беше лъжа, а пътят напред беше пълен с дим и огън, и той вървеше по него като знаме, очакващо бойния вик на убийците.

Имало беше едно момче някога, не грозно…

Ринт гледаше как полагат последния камък на върха на грамадата. Виле отстъпи назад и изтупа пръстта от дланите си. Ниските треви по хълма искряха с утринната роса, като диаманти, пръснати по земята. Тук-там избуял лишей вдигаше ниски стръкчета с малки яркочервени коронки, всяка побрала бисерна капка вода.

Помисли отново за обезглавеното тяло и усети, че му е трудно да си спомни лицето на Раскан. Мокасините бяха сгънати, вързани и лежаха наблизо. Щяха да заминат с пратеника до дома Дракони. Погледът на Ринт се зарея над тях и той заговори:

— Обезглавен и с боси крака, предаваме останките на Раскан. Вече го оставяме сам, на този хълм. Но той няма очи, с които да види, нито глас да изрече скърбите си, и дори гласът на вятъра няма да скърби за него.

— Моля те, Ринт — каза Галак. — Сигурно трябва да има по-нежни думи за този миг.

— Той лежи под камък — отвърна Ринт. — Тъй че знае тежестта на това. Какви нежни думи би искал да чуеш, Галак? За какви утешения копнееш? Изречи ги, ако трябва.

— Той беше дете на Майка Тъма…

— Душата му бе оставена на чужда съдба — прекъсна го Ринт.

— Служеше на своя господар…

— За да стане играчка за старата любовница на господаря си.

— Бездната да ни вземе, Ринт!

Ринт кимна.