Ковачница на мрак

— Нерешителността ви ни отегчава — каза Халид Бахан. — Не мислете, че тя не е запозната с предназначението си. Не е девица и всъщност е напълно узряла жена. Ние не одобряваме сношенията с деца и сред войниците го смятаме за най-отвратително престъпление, наказуемо с кастрация или, при жените, с жигосване на гърдите им. Е, ще приемете ли предложението ни, или не?

— Наградата е изключително щедра — изломоти Сагандер. — Аз… приемам я с радост.

— Вървете тогава — каза Тейт Лорат. — Тя ви очаква в палатката си.

Както винаги, струваше му голямо усилие да се изправи и залитна, подпрян на патерицата. Задъхан, Сагандер закрета към изхода на командната палатка.

Въздухът бе изпълнен с вонята на пушек, плъзнал по улиците и уличките на Ейбара Делак. Тук-там минаваха отделения войници, все още шумни и ликуващи след битката, макар да се мяркаха и не малко смълчани — за тях краят на убийствата водеше до нова битка, този път със скръбта. Сагандер гледаше на всички тях като на диваци, обзети от животинска страст и от глупостта, присъща на нахалните простаци. Всяка цивилизация раждаше подобни същества и той копнееше за времето, когато най-сетне, веднъж и завинаги, всички тях щеше да ги няма. Цивилизация, вечно посягаща към острието на меча, нямаше много, с което да се гордее.

Не, единствената надежда за смирение бе в това всички да се разоръжат и с това да се сложи край на заплахата от физическо насилие. Знаеше, че би могъл лесно да наложи вижданията си в общество, където само думите са достатъчни и където победите се измерват в убеждение и разумен дебат. Но тук, по тези улици, в това присвито от страх село главорезите бяха тези, които се перчеха, пияни от ейл и смърт, с лица, оживели от животинско лукавство и нищо повече. С тях не можеше да спечели нищо в спор, защото в невежествената си тъпота винаги можеха да прибегнат до оръжията си. Не беше ли казал самият Галан: „На върха на меча ще намериш поантата на глупците“?

Закуца към палатката, където чакаше дъщерята на Тейт Лорат. Срам го беше тласнал към това, стъпка подир кретаща стъпка. Над сто живота бяха отнети тази нощ и всичко — по негова вина. В някои отношения щеше да е по-зле, ако беше цял, а не сакат и изпълнен с болка окаяник, какъвто бе сега. Защото тогава нямаше да има никакви извинения, никакви оправдания за предателството, изригнало от нараненото му сърце. Все пак се беше посветил на този път и в самия му край щеше да дойде най-желаното: отмъщението спрямо лорд Драконъс и жалкото му кутре, незаконния му син.

В края на краищата легионът знаеше враговете си.

Стигна до палатката и треперещата му ръка се засуети с платнището на входа. Звук отвътре го накара да спре, а след миг се показа дългопръста ръка и дръпна тежкото зебло настрани.

Сагандер се наведе и изкуцука вътре.

— Простете ми — прошепна.

— За какво? — попита младата жена. Стоеше наблизо, но въпреки това скрита в сянката. Самотният фенер хвърляше малко светлина. Дъхът ѝ ухаеше на розова вода.

— Стар съм. Откакто загубих крака си, ъъ, моля ви, не ми се подигравайте, но не мога да правя… нищо.

— Тогава защо ме приехте за своя награда?

— Моля ви, бих искал поне да седна.

Тя посочи походното легло. Той задържа погледа си извърнат настрани от нея, докато докуцука до него.

— Не съм глупак — изпъшка Сагандер. — Майка ви съзнава, че сте ѝ съперничка, и иска да ви види използвана, пострадала дори. Прекършена и разпътна. Трябва да намерите начин да се освободите от нея.

Дъхът ѝ беше мек и му се стори, че може да усети топлината, излъчвана от тялото ѝ… но това едва ли беше възможно.

— Не съм застрашена от разпътство, учителю Сагандер, а срещу мен майка ми може само да се провали. Защото тя е стара, а аз съм млада.

— Но тя все пак изпитва удоволствие да ви хвърля в ръцете на мъже, някои от които може да са зли, дори жестоки.

— Никой не смее да ми посегне и това няма да се промени. Аз не съм майка ми, учителю Сагандер, и не давам от себе си нищо, което смятам за ценно. Мога да я надчакам.

Разтреперан, той вдигна глава и я погледна в очите. Бяха чисти, но не безчувствени. Таяха съчувствие, но не и съпричастие. Това, осъзна той, беше жена, която се бе научила как да се защитава.

— Ако някога ти потрябва помощта ми, Шелтата Лор, твой съм.

Тя се усмихна.

— Внимавай с подобни обещания, учителю. Е, щом си неспособен на любов, една нощ в прегръдките на жена ще ти хареса ли?