Ковачница на мрак

Крисен вече разбираше Първия век. Не в подробностите му, но в най-широкия му размах. Всичко започваше с азатанаите, които бродеха през светове в облика на смъртни, но всъщност бяха богове. Те сътворяваха. Те унищожаваха. Те задвижваха неща, тласкани от любопитство, което често угасваше, за да остави всички след тях на техните съдби. Имаха извратени импулси. Гледаха един на друг с безразличие или подозрение, но в същото време при срещите си проявяваха удивително съпричастие. Придържаха се към неписани закони на святост, териториални интереси и свобода и си играеха със сила като дете с играчка.

Не можеше да е сигурна, но подозираше, че един от тях е сътворил расата на Джагът. Друг му бе отвърнал подобаващо с Тайст. Форулкан, Тел Акаи, може би дори Бягащите псета, всички бяха сътворени от волята на някой азатанай. Сътворени като игрални фигури в една вечна надпревара, загадъчна в условията си за победа, в която рядко се забелязваха стратегии. Интересът им в тази надпревара рядко обясняваше резултатите.

Но както те стояха извън времето, така и времето се оказваше неподвластно на машинациите им и сега, най-сетне, бяха започнали да страдат от разрушителните си действия. Делата се трупаха и всяко натежаваше. Крисен беше сигурна, че джагътите са създали джеларканите, доразвивайки дара „соултейкън“ на азатанаите, а сред Бягащите псета вече съществуваха Гадатели на кости, толкова могъщи шамани, че можеха да се противопоставят на азатанаите. От сътворените народи се издигаха богове — техни собствени богове. Господството, което бяха упражнявали някога азатанаите над своите творения, бързо се разпадаше.

Чула беше за загадъчната азатанаи, дошла в Карканас, а мъдреците и жреците вече осъзнаваха, че неведоми сили се оказват достижими за смъртните. Светът се променяше. Играта се беше изтръгнала от играчите.

Крисен вече виждаше началото на нов век, в който всички сътворени народи можеха да определят собствените си правила.

Отвън отекна глух тътен и тя се надигна, изви се, за да разкърши схванатия си гръб, и отиде до прозореца, зад който небето изсветляваше в ранното утро. Погледна надолу и видя стотици нахлуващи в селото конници.

Дълго се взираше, неспособна да проумее онова, което виждаше. Ездачите се разделяха и се изсипваха по улиците. Видя човешки фигури, излизащи от домовете, видя хора, бягащи от конниците, а след това засвятка желязо, заудряха пики и започнаха да падат тела.

„Като игрални фигури на дъска. Ходове и ответни ходове. Падащи пешки.“ Вече чуваше писъци и първият стълб дим се заиздига в утринното небе.

Липсваше ѝ изяществото на Галан с думите и колкото повече виждаше, толкова повече думите ѝ изневеряваха, идваха в ума ѝ апатични и бледи. Беше учен, чиито идеи вдъхновяваха много повече от осъществяване, и винаги ѝ беше струвало усилие да вложи мислите си в думи на пергамент.

Дори в ума ѝ усещането за азатанаите беше почти безформено, съставено от впечатления и странни, надигащи се от дълбините на душата ѝ чувства. Никога не бе успявала да съчетае въображение с прагматика. И сега, докато наблюдаваше касапницата долу и видя как първите конници се заизкачваха по каменния път, водещ към крепостта Райвън — незащитеното и буквално опразнено здание, — се чувстваше неспособна да свърже тези подробности с какъвто и да било личен импулс.

Нов век се спускаше над тях. „Как може да не виждате това? Как може да не разбирате? Направих открития. Всичко беше там, в разказите и песните. Такива открития!

Вратата на крепостта дори не е затворена.“

Зверските инстинкти се бяха надигнали и Рисп я блъскаха отвсякъде на седлото, пиката ѝ се влачеше, задираше каменната настилка и дърпаше ръката ѝ назад. Оръжието беше пронизало някакво момче, около петгодишно. Беше изтичало иззад една талига почти на пътя ѝ и тя беше ударила, без да помисли, а сега отпуснатото му тяло се влачеше нанизано на острието, ръцете и краката му шляпаха по камъните и тежестта му я дърпаше.

От гърлото ѝ се изтръгна хлип, накъсан от ужаса, и тя го потуши. Острието на пиката отново задра в земята и този път тя пусна оръжието. Точно пред нея имаше наедряла от бременност жена, която дърпаше със себе си две деца и тичаше по уличката.

Нещо студено и пусто заличи всякаква мисъл и Рисп усети как ръката ѝ измъкна дългия меч, и видя пред себе си блесналото острие.

Жената тласна децата напред, изкрещя: „Бягайте!“, а след това се обърна и скочи на пътя на коня.

Отлетя назад и падна на плочите.

Конят на Рисп се олюля, изпръхтя и предните му крака се огънаха. Докато рухваше, Рисп изхлузи крака от стремената и падна до стената на близката сграда. Погледна нагоре и видя как сержантът ѝ я подмина и посече по-близкото от двете деца — то падна, без да издаде и звук. Другото дете, момиченце на около четири години, се завъртя, втурна се обратно към сестричката си и влезе в обхвата на меча на сержанта. Той го посече във врата и детето рухна като парцалена кукла.