Ковачница на мрак

Рисп се надигна, взе меча си с лявата ръка и го надигна непохватно. Едва сега видя дръжката на нож — острието бе забито дълбоко в гърдите на издъхващия ѝ кон. Обзета от гняв, пристъпи към бременната жена и изрева:

— Ти уби коня ми!

Бременната вдигна глава и я погледна в очите. А после я заплю.

Рисп я посече. И пак, и пак.

Пред тях сержантът беше спрял и обърна коня си. Като че ли се канеше да ѝ извика нещо, когато от покрива отляво някой скочи, стовари се върху сержанта и го смъкна от седлото. Кръв плисна още преди да паднат на паважа, а след това фигурата се надигна присвита и погледна с гняв Рисп.

Млада жена, около шестнайсетгодишна. Издърпа ножа си от гърдите на сержанта и настъпи към Рисп.

Тя заотстъпва.

Момичето се озъби и изръмжа:

— Въоръжена си! Не бягай, мръсна убийца!

Друг конник се озова зад нея, но се наложи да спре, защото мъртвият кон на Рисп преграждаше пътя му.

— Отдръпнете се, лейтенант! — извика ѝ той. — Оставете кутрето на мен!

Видя, че е един от приятелите на сержанта, Бишим. Лицето му изглеждаше почти черно под шлема, разкривено от гняв. Той скочи от коня си, вдигна щита в готовност и настъпи към момичето, изпънал меча си напред.

— Заради Дурав ще го направя така, че да боли.

Момичето се изсмя.

— Хайде, ела ми.

Бишим атакува, скрит зад щита си, и замахна с меча.

Момичето успя някак да се промуши покрай него, а след това се вкопчи в извития щит. Тежестта ѝ го дръпна надолу и тя заби ножа си във врата му. Върхът изскочи от другата страна, швирна кръв. Бишим се свлече на колене, а момичето преряза мускула на дясната му ръка и се изсмя, щом мечът издрънча на камъните. После прекрачи издъхващия мъж и тръгна към Рисп.

Рисп хвърли меча си по нея и побягна, като сграбчи пътьом юздите на коня на Бишим. С животното между нея и момичето в тясната уличка, знаеше, че ѝ остават само няколко мига, в които да…

Момичето скочи, отблъсна се от една стена и се метна на коня. Ножът ѝ посече и Рисп залитна объркана, погледна и видя, че ръката ѝ я няма, отсечена чисто от китката, и оттам шурти кръв. Изохка и се свлече до близката стена.

— Недей!

Момичето се люшна около шията на коня, скочи пред него и пристъпи към Рисп.

— Недей? Какво недей? Аз съм Пограничен меч. Вие ни нападнахте. Какво не искаш да направя?

— Изпълнявах заповеди — замоли се Рисп и се избута с ботушите назад, сякаш можеше някак да се провре през стената зад гърба ѝ.

— Драконъс току-що разлюти грешното гнездо — каза момичето.

Рисп поклати глава.

— Не е… не сме каквото си мислиш! Пощади ме и ще ида с теб при командира ви. Ще обясня всичко.

— Командир ли? Нищо не разбираш за нас. Днес, точно сега и точно тук, в тази уличка, аз командвам.

— Моля те!

Момичето пристъпи към нея. Беше удивително слабичко, по-скоро момче, отколкото момиче, и погледът в очите му бе съвсем непонятен за Рисп.

— Ще обясня…

Ножът се вряза в шията ѝ като огнена резка. Задавена, тя усети как острието се завъртя, а след това момичето посече през гръкляна и Рисп изведнъж усети как задната част на шлема ѝ се натресе в каменната стена. Гореща кръв изпълни дробовете ѝ и тя започна да се дави.

Момичето я изгледа отгоре за миг и се отдалечи.

Рисп се опита да извърне глава, за да проследи убийцата си, но усети как главата ѝ клюмна. Погледна дясната си китка. Кръвта беше спряла да тече. Войници оцеляваха и след по-лошо. Можеше да се научи да се бие с лявата ръка. Не беше лесно, но беше млада… „а когато си млада, тези неща са възможни. Толкова много неща са възможни.

Съмнявам се, че беше на шестнайсет. Ако беше на толкова, щеше да е тръгнала с ловците. Петнайсет.“

Нуждата да вдиша беше вече далечен вик в ума ѝ и се оказа лесно да го пренебрегне. А после мракът се сгъсти, скри всичко — и беше време да си отиде.

— Мислим, че падна по стъпалата — каза войникът.

Капитан Силан огледа трупа на жената, проснат в подножието на каменното стълбище.

— Това е Крисен. Изключително знаменит учен.

Войникът сви небрежно рамене, докато прибираше меча си в ножницата.

— Животът е пълен със злополуки. — Обърна се и се отдалечи.

На Силан му призля.

— Изключително знаменит учен — повтори той шепнешком. — Какво е правила тук?

След дълго колебание се смъкна на колене до Крисен. Главата ѝ бе изкривена под невъзможен ъгъл. Очите ѝ бяха полуотворени, връхчето на езика ѝ се показваше навън. Ръцете ѝ бяха зацапани с въглищна прах или с прашеца, оставащ понякога от старо мастило.

Войникът, с когото бе говорил, се върна.

— Никой жив не е останал тук, сър. Мястото бездруго беше почти празно. Време е да запалим крепостта.

— Разбира се. — Но Силан продължаваше да оглежда женското лице.

— Искате ли да вземем тялото, сър? За прилично погребение имам предвид.

— Не, кладата на тази крепост е достатъчна. Имаше ли нещо на върха на кулата?

— Нищо, сър. Трябва да тръгваме — имаме да ударим още едно село.

— Знам — сопна се Силан. Изправи се и последва войника.