Ковачница на мрак

Баща му подръпна юздите и обърна Каларас. Подкара до центъра на поляната и щом стигна там, светлината около него заглъхна, сякаш самата нощ бе призована и се приближи да посрещне своя властелин. В миговете преди да изчезне всичката светлина, отнасяйки със себе си Драконъс и коня му, Аратан видя преобразяването, сполетяло Каларас. Черната козина на жребеца потъмня още повече, тялото му се разми по краищата, а очите му блеснаха, огрени сякаш от зловещи пламъци.

После изчезнаха в непроницаемия мрак. След миг гаснещата дневна светлина отново се изсипа и разкри празна поляна.

„Никаква прегръдка. Никакви думи на обич, които да скрепят това сбогуване. Замина си. Моят баща си замина.“

Стоеше сам и се чувстваше изгубен. И свободен.

Извади глинената статуетка и я загледа. Дарът на Олар Етил, предаден му през ръцете на неговия баща. Колкото и да му носеше утеха със своята закръгленост и тежина, искаше му се да не му я беше дала. Ала оставаше само това, единственото нещо, белязало това дълго пътуване от мига, в който Сагандер го бе накарал да се спре и да погледне назад към портата на дома Дракони, до този последен, самотен миг в пустотата след заминаването на баща му.

„Още един дар, подгизнал от кръв.“ Чу някакъв звук и вдигна глава.

В другия край на поляната се бяха появили две фигури. Джагът в броня и млада жена тайст, тънка и с остри черти.

Щом стигнаха до него, джагътът попита:

— Вътре ли е той?

— Да, сър. Спи на стола си.

Джагътът изсумтя и влезе. След малко гласът му отекна, силен и груб:

— Ако още не си умрял, Готос, събуждай се!

Жената погледна Аратан в очите и сви рамене извинително. След това се намръщи.

— Какво правиш тук? Кой си ти?

Предизвикателството в погледа ѝ го накара да отстъпи боязливо назад.

— Гост съм.

— Гост на Господаря на Хейт?

Той кимна и прибра глинената статуетка в кесията на колана си.

— Кукла ли беше това?

— Може да се каже. Подарък.

— Грозна е. Аз имах по-хубави кукли някога.

Той замълча, притеснен от прямотата на погледа ѝ.

— Винаги ли правиш това?

— Какво?

— Дъвчеш ноктите си.

Аратан смъкна ръката си, изтри пръсти в крачола си и каза:

— Не.

17.

— Той споменавал ли е за семейство?

Ферен не отвърна на въпроса на Виле и след малко заговори Ринт:

— Не, доколкото помня. Говореше само за дома Дракони. Беше го приел за свой дом, а и да е имало нещо преди това, било е пепел и не искаше да го разбърква сред нас.

— Защо да го прави? — попита Галак. — Макар и сержант, все пак беше командващият ни офицер. Не виждам как незнанието ни оправдава каквото и да било. Може да сме отстранени от владението на лорда, но това не ни освобождава от дълга да проявим благоприличие.

— Той не е Пограничен меч — изръмжа Ринт. — Нямам желание да се връщам до дом Дракони само за да закарам обезглавен труп. Имам новородено дете и искам да го видя.

Ферен задържа погледа си на пътя напред, към степта и тъмната вълниста линия на хълмовете на североизток. Вече бяха напуснали пътеката, която бяха проправили, щом тръгнаха на запад. Ако Виле и Галак спечелеха този спор, щяха да свърнат право на изток, за да стигнат до Ейбара Делак.

Конете бяха уморени, а увитото тяло на портален сержант Раскан вмирисваше всеки капризен полъх на вятъра.

— Можем да построим грамада в хълмовете напред — каза Ринт. — Можем да предадем празната му плът на владението на Майка Тъма и да направим всички необходими изкупителни жертви. Нищо безчестно няма в това. А ако трябва, можем да пратим съобщение до дома Дракони, в което да уточним мястото на тази грамада, ако някой пожелае да дойде и да прибере тялото.

— Как може да не се сметне едно такова съобщение за обида? — попита Виле. — Не те разбирам, Ринт. Ако не можем да се придържаме към благоприличие, какво ни остава?

— Не ме интересува благоприличието — отсече Ринт. — Ако двамата с Галак чувствате, че е толкова важно, занесете го. Но аз се връщам у дома.

— Ферен? — попита Галак.

— Тя го взе — отвърна Ферен. — Вещицата открадна душата му. Все едно е къде ще положите останките или дори дали ще направите изкупителни жертви. Майка Тъма никога няма да получи душата му. Раскан си отиде от нас.

— Ритуалите облекчават съвестта на живите — настоя Виле. — Моята. Твоята. На близките му.

Тя сви рамене.

— Не виждам никакво облекчение в празни жестове, Виле.

Галак изсумтя разочаровано и каза:

— Защо ли изобщо се разделихме. Двамата с тебе, Виле, казваме на себе си и един на друг, че яздим в компанията на двама стари приятели. А и уж изглеждат такива.

Всички замълчаха и тупането на конските копита изпълни хладния следобеден въздух. Ферен притвори очи, отпусната в ритмичното полюшване от лекия галоп на коня. Скоро щяха да забавят скоростта си до ходом, а далечните хълмове нямаше да изглеждат по-близо и родната земя отвъд тях щеше да си остане изгубена в копнеж и боязлива несигурност — сякаш далечината можеше да постави под въпрос самото ѝ съществуване.