— Може би ще те изненадам, но нахалството ти ме радва. До известна степен. Младите търсят бързо удовлетворение и са готови да прехвърчат като птиченца от един пищен цвят на друг, и докато полетът остава буен, са възхитени от своя живот. Приключение и възбуда, нали? Но съм виждал дъждовни капки да се втурват по стъклото на прозорец с подобно увлечение. И смятам тяхното нелепо приключение за точно толкова ценно.
Тя кимна.
— Младите са жадни за преживяване, да, и го търсят в безумната лудория. Схващам мисълта ти. Само глупак не би се зарадвал на една среща с някой, наречен „лорд Хейт“, макар и само за да понесе дръзко съблазънта на погледа му.
— Съжалявам всички бъдещи жертви на пътя ти, заложник. Прочее, сега разказът, който ще се постарая да направя сбит и ясен. Какво са азатанаите? Забележи краткостта на отговора ми: никой не знае. Откъде са дошли? Дори те не могат да дадат отговор. Каква е тяхната цел? Трябва ли да имат такава?
Коря потърка лицето си.
— Един момент, учителю. Това ли е разказът?
— Да, окаяно момиче. Стремя се да ти дам знание.
— Полезно знание?
— Зависи.
— О.
— Сега. Азатанаите. Дори това име е в грешка, след като предполага култура, единство на форма, ако не на цел. Но азатанаите не носят плът като нас, както сме затворени в това, което ни е дадено и което можем да разберем за него. Не, те могат да избират всяка форма, която пожелаят.
— Учителю, описваш богове или демони, или духове.
Хаут кимна.
— Всичките ти описания са уместни.
— Може ли да бъдат убити?
— Не знам. За някои се знае, че са изчезнали, но нищо повече не може да се каже за това.
— Продължи, учителю. Неволно се заинтригувах.
— Да, намекът за сила винаги е изкусителен. Така. Сред азатанаите има един, който сега се нарича К’рул.
— Сега ли? Под какво име е бил известен преди?
— Керули. Преобразяването е в сърцевината на този разказ. Сред Бягащите псета името Керули се разбира като живото, от настоящето, така да се каже. Но в преминаването, в обръщането и тръгването в миналото, Керули трябва да се превърне в К’рул.
— Керули е умрял и така се е превърнал в К’рул? Значи азатанаите все пак могат да умират.
— Не. По-скоро, да. Достатъчно е трудно и без въпросите ти! Бих предпочел да хвърлиш още дърва в огъня.
— Защо?
— Ами, усещам, че не гори. Но огънят бележи отминаването на времето с това, че нагледно ни предлага прехода на едно нещо в друго. Той е като музиката, придружаваща гласа на бард. Без проклетите пламъци между нас разказът сякаш трябва да се забави, като наполовина изречена дума, като наполовина поет дъх.
— Разказваше ми за азатаная, наречен К’рул.
— Дори приятелите му азатанаи не разбират какво е направил той, нито дори защо. Може би той просто подлага на изпитание собственото си безсмъртие. Или навярно скуката го е тласнала към това. Тук се спускаме в бездната на намеренията. Той не отвръща на молитва.
— Какво е направил?
— Пуснал е кръв, а от раните, които е отворил по себе си, в самата кръв е породил загадъчна мощ. Чародейство. Магия в много течения и вкусове. Все още са млади, със смътен аспект, едва се долавят. Тези, които ги усещат, могат да изберат да избягат или да се доближат. В проучването тези течения намират определение.
— Казват — прекъсна го Коря, — че джагътите притежават своя собствена магия. Както и Бягащите псета, и Тел Акаи, и дори форулканите.
— А тайстите? — попита Хаут.
Тя сви рамене.
— Така каза Варандас, но никога не съм виждала нещо такова.
— Беше много малка, когато напусна Куралд Галайн.
— Знам. Признавам, учителю, че съм скептична за магията на Тайст.
— А на Майка Тъма?
— Не знам, учителю. Всичко може да бъде почитано и да бъде превърнато в бог или богиня. Нужен е само общ страх — от отчаяния вид, безпомощния вид, страх, който идва от това, че няма отговори за нищо.
— Е ли тогава отсъствието на вяра същото като невежеството?
— Толкова, колкото присъствието на вяра може да е невежествено.
Хаут изсумтя, а после кимна.
— Кръвта изтича от него на тънки струйки, на тежки капки и така силата му се предава в света и оставяйки го, той се превръща в нещо изоставено, и така Керули се е превърнал в К’рул.
— Бягащите псета са очаквали да умре.
— Да. Кой не умира, когато кърви непрестанно?
— Но той продължава да лежи.
— Да, и сега, най-сетне, подозирам, че другите азатанаи започват да осъзнават последствията от дара на К’рул и са разтревожени.
— Защото К’рул предлага на всеки дял в силата, която някога са пазели само за себе си.
— Много добре. Каква полза да си бог, когато всеки един от нас може да стане бог?
Тя се намръщи.