Ковачница на мрак

— Имаш ли още нещо?

— Не.

— О, добре. — Издърпа запушалката и напълни бокалите до ръба.

— Да го разлеем по ръцете си ли искаш?

Варандас седна до тях.

— Не, искам просто да ги погледаме и да се порадваме на съвършената ми мярка.

— Боя се, че Коря успя да ѝ се порадва преди малко.

— О?

— Поличката ти е прекалено къса, Варандас.

— Въпрос на мнение, Хаут. Няма да се извинявам за прочутото си изумително мъжество. Е, нека се отдадем с лепкави ръце на мляскане с устни и прочее. Тайст, бъдете първа, моля.

— Доколкото знам — каза Коря и се пресегна за първия бокал, — гръдта на майка ми не е била пълна с вино. Отказвам да поема отговорност за мненията на учителя ми.

Варандас я изгледа.

— Настроението ѝ е кисело, Хаут. Как се примиряваш с това?

— Предимно се крия, но както виждаш, в момента това е трудно постижимо. Имам решение, разбира се.

— Казвай, о, злонамеренико.

Хаут извади от торбата си глинена лула.

— Листа илбарея, от собственото ти дърво, Варандас.

— О? Мислех, че е мъртво.

— Това — каза след малко Варандас — е изражение, което никога няма да забравя.

Хаут се намръщи, пресегна се и вдигна лулата, паднала от безчувствената ръка на Коря. Подуши дима, който още лъхтеше от чашката, и рязко отдръпна глава.

— Олеле, това ще подложи на изпитание и организма на един Тел Акаи. Колко време са зреели тези листа на лозата?

— Не мога да кажа със сигурност, след като никога не съм ги брал. Десетилетия сигурно. Или столетия навярно… защо ми задаваш такива предизвикателни въпроси? Обичаш да изтъкваш симптомите на глупостта ми, а това ме ядосва и ме прави войнствен.

— Е, да се надяваме, че утре ще се събуди освежена и изпълнена с жизненост.

— Или може би вдругиден, или в подругиден. Това смукване можеше да стопи и желязна руда. Виждаш ли как още лъха бели струйки с всеки дъх? Но ще кажа, озлоблението ѝ вече не ни оскърбява, тъй че резултатът е радващ.

— Бутилката е празна — изтъкна Хаут — и вече не съм гладен, което е добре, след като готвачката ми лежи възнак.

— В такъв случай трябва да се разходим до задната стена на кулата, Хаут.

— Щом настояваш.

— Имаме да обсъдим някои неща.

Станаха и Хаут заметна Коря с едно одеяло.

Варандас го поведе към ръба на огромната дупка в двора. Хаут застана до него. Зяпнаха в катранената чернилка и дълго мълчаха.

Хаут въздъхна и каза:

— Боя се за Качулатия.

— А аз от прецедента — отвърна Варандас. — Един азатанай вече се е отделил не на шега и ще претендира дръзко за божественост.

— Какво да се прави?

— Този въпрос го задават всички, Хаут. Освен самия Качулат, който не казва нито дума и все още гние окован във вериги.

— Във вериги ли?

— Господарят на Хейт има грижата за него.

— Във вериги?

— Беше сметнато за милост. Акт на състрадание. Чакаме Гуглата, мисля — всички ние, които ни интересува. Чакаме неговата дума.

— А ти?

Варандас сви рамене.

— Отдавна не съм хващал меча и вече гледам на това като на безразсъдно вилнеене. Какво помня от войната? Какво знам за воюването? Но ще слушам Качулатия и ще му предлагам откровената си преценка, докато мога да преценявам думите му.

Хаут кимна.

— Това е почтено, Варандас. Колко други ще се присъединят към теб в този ден, чудя се?

— Шепа, струва ми се. Поддържаме градинки и скубем плевели с необичайна енергия. В края на краищата господарят на Хейт само каза истината и с това предложи пъклен аргумент, който никой не може да опровергае.

Дълго помълчаха, а после Варандас най-сетне се обърна към Хаут и попита:

— А ти?

— Мхаби Коря.

Варандас повдигна вежди.

— Нима? Тайст мхаби? Безпрецедентно и дръзко.

— Иначе съм безпомощен — отвърна Хаут.

Варандас посочи дупката.

— Какво мислиш за това?

— Признавам, че много съм мислил за това. Как се натъкна на нея?

— Представа нямам — отвърна Варандас.

Заоглеждаха я отново.

— Почитането на камъка е домогване към дълголетие — каза Ерастас. — Но това е тайна, която камъкът никога не издава.

Изпотен, Секул Лат продължаваше да вади камъни от отломките и пръстите му пареха, щом докоснеха някоя все още нажежена канара. Димящата пръст се изсипваше надолу и могилата продължаваше да хлътва. Във въздуха се носеше миризмата на нещо, което не можеше да определи, но му напомняше за оскърбление.

Ерастас наблизо се беше навел над купчина каменни плочи, ровеше из тях и заделяше някои настрани, като ги редеше на равни купове все едно, че броеше монети.

— Твърдят — продължи той, — че сградите просто израснали от земята. В началото не били нищо повече от каменни купчини, но продължавали да се издигат от пръстта и скоро започнали да се оформят като колиби. Тук-там стена или линия. Други очертавали кръгове. А после сякаш всички тези жалки усилия се слели и се намерили едни други и се родили къщи. Е, не точно къщи, както ние ги знаем, а кули, като на джагътите. И други, които наподобявали дърво, както би могъл да си представиш, че ще го направи тайст. Други пък се задържали в самата земя, като на Тел Акаи, или заприличали на заслони, като колибите на Бягащите псета.