Ковачница на мрак

Потресен, Аратан вдигна очи към Драконъс.

Баща му стоеше като мъж, понесъл тежки рани в кървава битка. Широките му рамене бяха изгърбени, главата наведена. Въпреки огромния си ръст изглеждаше крехък и уязвим. След това Аратан чу как Драконъс прошепна една-единствена дума, име, което беше чул преди.

— Кариш.

Изведнъж си спомни сцената между баща си и Олар Етил: изведнъж прибраните словесни ножове, пренебрегнатите заплахи. „Азатанай е извършил убийство.“ Жена от джагътите. „Името ѝ беше Кариш и татко я е познавал, толкова, че вестта го потресе, толкова, че бе наскърбен и потърси утеха от старата си любима.“

— Твоят дар за Майка Тъма е подгизнал от кръв — каза Аратан.

И понеже баща му не отвърна нищо, продължи:

— Ерастас е имал нужда от нея. За да постигне каквото си му поискал. Вече носи одеянието си открито и в тази дързост издава жаждата си за още… още кръв и силата, която идва от нея.

— Тя ще направи този дар чист — каза Драконъс, без да го поглежда. — Когато Нощта се разгъне отново, ще прочисти обвързването… ще прочисти тази отрова.

— И така ще скрие греха от очите ѝ. Ти няма да ѝ кажеш, нали, татко?

— Нищо не остава вечно прекършено. — Прошепнатите думи бяха обещание. Той се обърна към Аратан. — Мислиш да държиш тази тайна над мен?

Аратан поклати глава. Изведнъж се почувства безкрайно уморен и искаше само да обърне гръб на всичко това.

— Куралд Галайн не е за мен. Нито Майка Тъма, нито ти, татко. Нищо от това не е за мен. Предложи ѝ своя опетнен дар, ако трябва. Все ми е едно. Ще ми се да можех да изплюя тази тайна между нас и ако Ерастас беше тук да прочете мислите ми, сигурно щеше да има повод за страх.

Драконъс изсумтя.

— Повечето същества на този свят разбират, че страхът може да е сила. Ерастас — не. Потърсиш ли го, ще те чака и ще узнае всяка твоя мисъл. Този път не е добър, Аратан. Не си готов да се опълчиш на Ерастас.

— Кой го преследва, татко?

— Не знам.

Аратан не повярва на този отговор. Отново извърна очи към рухналата къща.

— Кой е живял тук преди?

— Има ли значение?

— Ерастас я използва. Бих искал да знам как действа умът му.

Драконъс закрачи към Каларас.

— Остави, Аратан.

— Ти каза на Олар Етил, че ще потърсиш господаря на Хейт. Ще го направиш ли все пак, татко?

— Да. — Драконъс яхна коня си.

— И него ли ще излъжеш?

Драконъс не отвърна. Смуши бойния кон и го подкара.

Аратан яхна Хелар вместо Бесра.

Драконъс беше толкова израснал в очите на Аратан. Сега отново се беше смалил. Баща му прекършваше жените, които обичаше, и въпреки това се боеше, че Майка Тъма ще го прекърши. Беше само Консорт. Предизвикваше негодуванието на благородниците и вдъхваше страх в Цитаделата. Беше изградил армия от своите Домашни мечове и с това си бе спечелил подозренията на легиона на Урусандер. Бе като човек, обсаден отвсякъде.

„И все пак я напуска, за да търси дар не на любов, а на сила. Мисли, че любовта е играчка. Мисли, че блести като дрънкулка и превръща всеки жест в искане на любов в замяна. Затова всяко нещо, което прави, трябва да е нещо с много значения.

Но не разбира, че това е неговият личен език, тази игра на спазаряване и трупане на дългове, език, който никой друг не схваща.

Започвам да разбирам многото животи на баща ми и във всяка маска проличават нови недостатъци. Веднъж се заклех да го нараня, ако мога. Глупава самонадеяност. Той не познава нищо освен рани.

Обичаше ли някога Кариш? Кажи ми, татко, кръвта на една любима ще нахрани ли следващата? Това ли е прецедентът, за който спомена Ерастас? Или той говореше като бог, опиянен от жизнената кръв на смъртен?“

Очите на Аратан се впиха в баща му, който продължаваше да язди напред. Преди дни щеше да е пришпорил коня си, докато се изравни с него, и щяха да заговорят като баща и син, търсещи се един друг, и всяка рана щеше да е малка, а всяка истина щеше да се провре през обърканото кълбо помежду им. Щеше да мисли за това като за нещо скъпо и в същото време естествено и да цени още повече миговете заради неизвестността, която носеха.

Сега предпочете да остане сам и да язди отзад с неохота, по път, който вече не желаеше. Мислите му се върнаха към Ферен — не към горчивината от раздялата им, а към миговете, в които бе споделял топлината ѝ. Съжаляваше, че не може повече да ѝ се отдаде. Нощ след нощ, макар и само за да покаже на баща си любов, която действа.

През следващите месеци тя щеше да наедрее с детето, което бяха направили, и в селото си щеше да отбягва въпроси и да обръща гръб на всички жестоки подмятания, които щяха да я преследват. Брат ѝ щеше да брани честта ѝ с юмруци. И всичко това щеше да се разиграва в отсъствието на Аратан, и щяха да го съдят подобаващо. Такава злоба никога не губеше силата си.

Ако беше по-голям, щеше да се е борил за нея. Ако беше имал друг баща — не лорд Драконъс, Консорт и Властелин на Нощта, — щеше да е намерил кураж да му се опълчи. Но баща му се беше възродил отново в своя син. „А аз отстъпвам. Отново и отново отстъпвам пред това.“

Тази броня, която носеше, изобщо не го правеше силен. Само издаваше слабостта на плътта.