Ковачница на мрак

— Опитвам се да те предупредя. Очаква ни борба, Аратан. Боя се, че ще стигне много извън границите на Куралд Галайн. Направих каквото можах за Майка Тъма, но като теб тя беше млада, когато за първи път ѝ дадох дара си. Оттогава вярва, че всяка стъпка, която прави, е целенасочена и води напред. Това е една котва, която всички споделяме. — Замълча, обезверен сякаш от собствените си думи.

— Така ли гледаш на любовта, татко? Като на дар, който поднасяш на други, само за да се отдръпнеш след това и да гледаш дали са достойни за него? А когато се провалят, както очакваш, тогава ги зарязваш и тръгваш да търсиш следващата жертва.

Лицето на баща му помръкна.

— Има една тънка линия между безстрашие и глупост, Аратан, и ето, че ти я прекрачваш рисковано. Дарът, за който говорех, не беше любов. Беше сила.

— Силата не бива никога да бъде дар — каза Аратан.

— Интересно твърдение от толкова безсилен човек. Но ще слушам. Продължи.

— Даровете рядко се ценят — каза Аратан, спомнил си за първата си нощ с Ферен. — И този, който получава, изпитва само объркване. В началото. А после глад… за още. И в този глад има очакване, тъй че дарът престава да бъде глад и се превръща в заплащане, и самото даване се превръща в привилегия, а да го получаваш — право. От това се вгорчава цялото чувство.

Драконъс дръпна юздите. След малко Аратан направи същото и обърна Бесра, за да го погледне в лицето. Вятърът сякаш се хлъзна между тях.

Баща му беше присвил очи и го гледаше изпитателно.

— Аратан, вече мисля, че си чул какво ме предупреди Гризин Фарл.

— Не помня, сър, дори да съм чул. Не помня много от онази вечер.

Драконъс го изгледа още за миг, след което извърна очи.

— Изглежда, всеки дар, който поднасям, е изрязан от собствената ми плът и с всяка рана и всеки белег по тялото ми чертая загубата на тези, които съм обичал. Знаеш ли, сине, че рядко спя? Само понасям нощта, с болки и в просъница.

Ако това признание търсеше съчувствие от Аратан, за жалост не успя.

— Бих искал да избегна тази съдба за себе си, татко. Мъдростта, която ми предлагаш, не е тази, която целиш, но не мога да не я приема като най-скъп дар.

Усмивката на Драконъс беше кисела.

— Ти съживи в мен жалостта за Сагандер — и не говоря за отрязан крак.

— Железните устои на Сагандер отдавна са го приковали към земята. С крака или не, той не се движи и никога няма да го направи.

— Лесно съдиш. Това, което описваш, не го прави по-малко опасен.

Аратан сви рамене.

— Само ако се приближим до него. Той вече е в миналото ми. Не очаквам да го видя отново.

— И аз не мисля — съгласи се Драконъс. — Но се чудя дали не бях несправедлив към него. Ти съвсем не си лесна компания, Аратан. Ето, че една къща ни очаква.

Аратан проследи жеста на баща си и погледна напред. Като сътворена от земята на по-малко от сто крачки от тях ясно се виждаше ниска постройка. Дългият ѝ покрив беше хлътнал в средата и няколко пролуки се виждаха като черни дупки между обраслите с лишей сиви плочи. Каменните стени под издадените стрехи бяха грубо изсечени и изпъстрени с червени петна. Дворът около къщата изглеждаше утъпкан.

— Сътворена ли е? — попита Аратан.

— Внушена е по-подходящата дума — отвърна Драконъс.

Къщата изглеждаше запустяла, но Аратан бе някак сигурен, че не е. Присви очи към черните петна от прозорците от двете страни на здравата врата — която сякаш бе изсечена от единична плоча сив камък, — но не можа да различи никакво движение в сенките вътре.

— Очаквани ли сме?

— Повече от очаквани, Аратан. Необходими.

— Необходими за да я има тази къща?

— Точно така.

— Тогава вярата определено има повече сила, отколкото ѝ признаваш, татко.

— Никога не съм оспорвал силата на вярата, Аратан. Само те предупредих, че тя може да предложи съмнителни съблазни и рядко подканя към самоанализ, още по-малко към самоосъждане.

— Значи магията не трябва да се проучва прекалено задълбочено? За да не изгуби силата си?

— За да не престане да съществува, Аратан. Какво е да си бог, ако не да поддържаш необузданата охота да се вярва?

— Ето, че приписваш на вярата всемогъщество. Мога да разбера как това би омагьосало всеки, дори един бог.

— С всеки изминал ден, сине, виждам, че ставаш все по-силен.

Това изненада Аратан. Вече съжаляваше за жестоките си думи към баща си. „Сякаш мога да говоря за любов. Единствената игра, която знаех да играя, беше на притежаване. Лошо е да се отнасяш към любовта като дете с играчка. Ферен, съжалявам за всичко, което направих, за всичко, което бях и не бях.“

— Изобщо не съм силен, татко. Само размахвам нахалост оръжия, които са твърде големи за мен.

Драконъс изсумтя.

— Като всички ни.

Нещо се раздвижи в единия прозорец, щом се приближиха, и след малко от него изпълзя мъж, не много по-възрастен от Аратан. Дрехите му бяха зацапани с кръв, широки и ушити от коприна. Къса пелерина от тъмнозелена вълна покриваше раменете му, с вдигната нагоре яка. Беше тъмнокос, гладко обръснат и не грозен на вид, макар че лицето му бе намръщено.

Драконъс спря и слезе от коня.

— Ела с мен, Аратан — каза и в гласа му се долови странна възбуда или може би облекчение.