Ковачница на мрак

— Вече го имам! Портрета му. Имам го, най-сетне, имам го. Портрета му, портрета му, и го имам, на кожата. На кожата. Имам го. Почакайте и ще видите. — И устата под празните кухини се изкриви от радост, и пръстите на ръката му зарисуваха във въздуха.

А до камъка на домашното огнище Андарист заплака, а после думите се изляха от него, неудържими и изпълнени с отчаяние.

— Никой ли няма да сподели моята скръб? Никой ли няма да скърби с мен?

— Ще го върна — каза Силхас.

Но Андарист поклати глава.

— Сляп съм за него, Силхас. Избери сега.

— Ще го върна!

— Върви тогава — прошепна Андарист.

Силхас бързо излезе от залата.

Кадаспала избута Грип с крака и се освободи. Надигна се, залитна, пръстите му посякоха във въздуха.

— Чуйте ги! — изкрещя. — Кой вижда тук? Не те! Само аз! Кадаспала, който няма очи, само той вижда!

— Кадаспала — извика Андарист. — Държа сестра ти в ръцете си. Ела тук.

— Плачи сам — отвърна мъжът с глас, лишен от всякакво съчувствие. — Тя не беше за теб. Ти проправи този път за нея, ти, с жалките си думи за любов и обожание, и тя го извървя — до смъртта си! Погледни ме, о, забравен Син на Тъмата, защото аз съм твое дете, твоята уродлива издънка. В тези дупки виж бъдещето си, ако смееш!

— Стига — изръмжа Грип на глупака. — Умът ти е съкрушен и сега само беснееш.

Кадаспала се извърна с лице към него, ухилен.

— Не аз въздавам мъст, нали? Тичай при господаря си, пълзящо псе. Още кръв има да се пролива!

Грип замахна и ударът му просна художника на пода. Пристъпи отново към него.

— Спри!

Той се извърна, погледна Хиш Тула и отстъпи.

— Простете, милейди. Повлякоха ме по разяден ръб. Реже навсякъде.

Кадаспала лежеше на пода. Смееше се и ломотеше тихо.

Хиш Тула застана пред Андарист.

— Виждаш ли сълзите ми? — попита го. Коленичи и отпусна ръка на лицето му. — Не си сам в скръбта, Андарист.

А после взе последния брат в прегръдката си.

Четвърта част Ковачница на мрак

16.

— Вярата — каза Драконъс — никога не е нещо чудно за вярващия. Като железен стълб, дълбоко забит в земята, тя е котва за множество убеждения. Никакви ветрове не могат да я изтръгнат, докато земята остава твърда.

Аратан, който яздеше до баща си, не отвърна. Земята напред беше равна, осеяна само с ниски каменни грамади, които сякаш обозначаваха кръстопътища. Но не можеше да види кръстопътища. Едва можеше да различи само пътеката, по която яздеха. Небето беше матовосиньо като излъскан калай и в него се мяркаха големи, но далечни ята птици, понесени като облаци от високи ветрове.

Драконъс въздъхна.

— Никой баща не успява да втълпи мъдрост на детето си. Никоя боя не се задържа по запотен камък. Ти си твърде напорист, твърде нетърпелив и твърде лесно пренебрегваш ползата от нечий чужд опит. Едва ли съм сляп за порива на младостта, Аратан.

— Нямам никакви вери — отвърна Аратан и сви рамене. — Никаква котва, никакви убеждения. Ако ветровете ме подхванат, ще се понеса.

— Вярвам, че търсиш майка си — каза Драконъс.

— Как мога да търся това, което не познавам?

— Можеш и го искаш, с нужда, която е непреодолима. А ако някой ден намериш каквото търсиш, несъмнено си представяш край на нуждата си. Мога да те предупредя, че те чака разочарование, че най-скъпите дарове на живота винаги идват от неочаквани източници, но няма да се отклониш от желанието си. Тъй че от мен не научаваш нищо.

Аратан се намръщи, осъзнал, че не може да скрие нищо от баща си. Заблудата беше лесен път, но в мига, в който се провали, само глупак би останал на него.

— Ти си я отпратил.

— От обич.

Минаха покрай друга купчина камъни и Аратан видя до нея разпръснати кости, избелели от слънцето. Като че ли бяха от пръсти. Очертаваха редици като зъби.

— Това е безсмислено. Тя не те ли обичаше? Нима в името на любовта си решил да разбиеш сърцето ѝ? Не, никаква мъдрост не виждам в това.

— Така ли дразнеше учителя Сагандер?

— Никога не съм го дразнил…

— Зад маската на невинност превръщаш всяка дума в оръжие, Аратан. Това може би е действало със Сагандер, след като той не виждаше в теб нещо повече от дете. Сред мъжете обаче ще те знаят като лицемер и коварен.

— Не лицемернича, татко.

— Когато се преструваш, че не съзнаваш раните, които нанасят думите ти, лицемерничиш.

— Винаги ли пропъждаш онези, които обичаш? Винаги ли трябва да пътувам през руините на твоето минало? Олар Етил…

— Говорех за вярата — прекъсна го с железен тон Драконъс. — Аз ще проправя пътя ти, Аратан, и казвам това с увереност, защото вярата е това, което води всеки един от нас. Би могъл да си я представиш като множество и като нищо би могъл да усетиш капризното дърпане на всяко убеждение, и да се убедиш, че всяко от тях те зове с цел. Но този път не е целенасочен и представата за напредък е илюзия. Не се доверявай на целите, които те чакат: те са химери и обещанието им уталожва самата вяра, която ги е измислила, и с тази заблуда винаги свършваш там, където си започнал, но в този край намираш себе си не млад, не изпълнен с устрем, а стар и уморен.

— Това, което описваш не е достойна амбиция. Ако това е дарът ти на мъдрост, той е горчив.