Капло не се зарадва на откровението. Беше стъписан и това, което най-много го глождеше, беше, че разбра, с абсолютна яснота, аргумента на азатанаи. По-рано тя им беше заявила, че са убили своя древен речен бог. С подчиняването на водата на ежедневните нужди, с отнемането на свободата ѝ, бяха убили самото същество, което искаха да почитат. Тъй че беше съвсем логично богът да желае свобода и в тази свобода — прероден живот.
Не знаеше как тя е възкресила този речен бог, но нямаше нищо престорено, когато им беше казала, че промяната идва при всички тях.
След думите ѝ продължиха да яздят в напрегнато мълчание и когато Капло погледна магьосник Реш, видя, че приятелят му плаче тихо, и блясъкът на сълзите му, толкова сурови по страните му, бе като горчив дар в сумрака.
„В сълзите водата е волна.“ Едно от най-старите стихотворения, написано от неизвестен автор. Поколения бяха спорили за значението му, използвайки термини като прозаично и профанно. Но само от няколкото думи, изречени от Т’рисс, смисълът изведнъж бе станал ясен и Капло почти можеше да чуе съжалението, отекващо в измъченото дращене на перото на онзи неизвестен съкрушен поет.
Истина, заровена в загадъчни думи. Ето как въображението можеше да е и дар, и проклятие. Колкото до него самия, щеше да предпочете да остане в неведение, но вече беше твърде късно за това.
След дългата езда, загърнати в мълчание и скръб, стигнаха до края на гората и градът Карканас се извиси пред тях, вкопчен в бреговете на Дорсан Рил като огромен юмрук от черен камък.
Старият храм в сърцевината на Цитаделата винаги напомняше на Върховната жрица Емрал Ланеар за затворено око в дълбока кухина. Костите се издаваха навън от този сляп център на ъгловати пристройки с черния камък, струпан в няколко различни архитектурни стила, за да образуват нещо като разбит череп, сплескан от собствената си тежест и понесеното неописуемо бреме. Нищо красиво нямаше в Цитаделата и колкото и да гъмжеше от живот тук, по коридори, зали, вити стълбища и мухлясали подземия, това събуждаше в ума ѝ представата за буболечки, затворени в череп и мъчещи се отчаяно да изпъплят навън.
Камъните бяха безчувствени, тъй че окото оставаше затворено. Човек може да гледа едно безжизнено лице толкова дълго, колкото пожелае. Ако то наистина е безжизнено, няма никога да се промени. Никакво трепване на клепачи. Никакво поемане на дъх, нищо, което да стъписа гледащия със заличаване на истината или с отмяна на времето.
Вървеше с отмерена стъпка до сестра Синтара към Великата зала, някогашния неф на храма. Зад тях се точеха десетина жрици, пърхащата им възбуда заглъхваше, докато с всяка крачка пътят напред ставаше все по-тъмен, опълчил се на свещите и поглъщащ светлината на факлите по стените от двете страни.
Никой не можеше да се доближи до особата на Майка Тъма, без да забави стъпките си, и макар свръхестественият взор вече да беше обичаен сред жриците и най-близките до избраната им богиня, във въздуха оставаше едно незаличимо напрежение и студ, който проникваше дълбоко в костите. Ръцете неволно потръпваха. Дъхът се накъсваше и въздухът хапеше дробовете.
На петнайсет крачки от входа Емрал усети как нещо тупна на челото ѝ и после потече надолу до веждата. Миг по-късно ахна, щом мократа вадичка замръзна на лицето ѝ. Друга капка падна на ръката ѝ, която държеше Ножницата, и тя погледна и видя как водното мънисто мигновено се превърна в лед. Кожата под него изтръпна.
В града навън нямаше никакъв дъжд. А тези коридори бяха толкова сухи, че отнемаха жизнеността и здравето на най-младите жрици — това бе истина за цялата Цитадела.
Зад нея се чуха ахкания: изненадани и ужасени.
Сестра Синтара спря и връчи Скиптъра на Емрал.
— Прибери го в Ножницата, сестра. Нещо става.
Не можеше да има никакво съмнение за това. Емрал взе палката от желязо и черно дърво и я пъхна в защитната обвивка.
Капки замръзваща вода вече се сипеха върху всички. Емрал погледна нагоре и видя лъскавината на скреж, покрил закръгления свод на тавана.
Осъзнаването нахлу в ума ѝ на порой, а с него — и удивлението. Вкусът му беше горчив.
— Окото се е отворило — промълви тя.
Погледът на Синтара бе почти обвиняващ.
— Какво око? Това е дело на азатанаи! Тя напада владението на Майка Тъма. Това не е нищо друго освен разбулване на сила, подигравка със светостта на храма!
— Светостта на храма ли, сестра? Да, но не е подигравка. — Погледна към присвитите уплашени жрици. — Процесията свърши. Върнете се по килиите си. Бързо!
Те запърхаха и се разпръснаха като подплашени птици.
— Не ти командваш тази процесия — сопна се Синтара.
— Боядисай бръчките си с жлъч и гняв, сестра, ако виждаш само толкова. Аз не съм…
Тежки стъпки прокънтяха по коридора, тя се обърна и видя идващия към тях Аномандър, двамата му братя бяха зад него. Капки замръзнала вода отскачаха от бронята им като късчета диамант.
— Емрал — каза Аномандър. — Азатанаи влиза през градската порта. Реката се е вдигнала и водата е заляла улиците. Искам да знам какво мислиш за това.
— Шейките, лорд Аномандър.