Къпиново вино

— Ъ-хъ. Той поне вече завърши училище. Не го виждам често напоследък, само понякога в Недър Едж. Стреля по птици — Джили сви рамене. — Аз и без това не ходя често там — добави тя, сякаш се оправдаваше. — Не много често. Не ми е приятно.

Джей разбра, че сега Недър Едж е техен. На бандата от шест-седем хлапета между дванайсет и петнайсетгодишна възраст, водена от сестрата на Зет. През почивните дни цялата банда ходеше в града и храбро крадеше дреболии от будките за вестници — най-често цигари и бонбони — или скиташе из Недър Едж и хвърляше пиратки. Случайните минувачи ги избягваха, като се страхуваха да не ги нападнат или закачат. Дори хората, които преди водеха там кучетата си на разходка, вече не ходеха в Недър Едж.

Новината накара Джей да се почувства странно съкрушен. След битката с камъни той продължаваше да се разхожда предпазливо из Недър Едж, като винаги носеше талисмана на Джо в джоба си и постоянно се оглеждаше за опасности. Не ходеше към канала, стоеше далеч от шахтата и шлюза. Сега му се струваше твърде рисковано да се показва там. Стараеше се да избягва всяка възможност за среща със Зет. Но Джили не се страхуваше. Нито от Зет, нито от Гленда. Тя бе предпазлива заради Джей, не заради себе си.

Джей усети как го облива вълна от възмущение.

— Е, аз няма да страня от тях — възкликна разгорещено. — Не ме е страх от шепа малки момиченца. А теб?

— Разбира се, че не!

Отговорът й затвърди подозренията му. Изведнъж му се прииска да й докаже, че може да се защитава не по-зле от нея. По време на схватката край канала бе разбрал, че по отношение на природната агресия тя го превъзхожда многократно.

— Можем да отидем там утре — предложи той. — Ще отидем до шахтата да изровим малко празни бутилки.

Джили се усмихна. На слънцето косата й блестеше ярко като огънчето на цигарата. На носа й червенееше ивица изгоряла кожа. Джей изпита непознато досега вълнение, което го изпълни — толкова силно, че му прилоша. Сякаш нещо в него се беше разместило и минало на честота, напълно неизвестна и неочаквана. Изведнъж му се прииска да докосне косата й. Джили го изгледа присмехулно.

— Сигурен ли си, че наистина ти се ходи? — попита тя. — Не си пъзльо, нали, Джей? — и размаха ръце, като закрещя: — Гра-гра! Никак, ама никак ли не те е страх?

Чувството, загадъчният миг на трепетно съзерцание беше отминал. Джили хвърли угарката от цигарата в храстите. Продължаваше да се усмихва. Джей посегна към нея и разроши косата й, за да прикрие смущението си, тя изписка и го ритна в пищяла. Нормалните отношения — или поне онези, които се считаха за нормални между тях — бяха възстановени.

Същата нощ той спа лошо. Дълго лежа в тъмното, потънал в мисли за косата на Джили — оня чуден ярък нюанс между цвят на морков и кленово листо, — за червената глинеста пръст на склона над шахтата, за гласа на Зет, който шепнеше в ушите му: „Шъ го смеля“ и „Шъ тъ убия“. Накрая стана от леглото и извади червения талисман на Джо от обичайното му място в джоба на дънките. Стисна го в ръка — беше изтъркан и лъщеше от трите години непрекъснато носене — и веднага се почувства по-добре.

Страх ли? Разбира се, че не го беше страх.

Магията беше на негова страна.

27

Ланскене, март 1999 година

Привързах се към Джей. Ние сме узрели заедно, той и аз, и в много отношения си приличаме. Еднакво сложни сме, макар че това не се забелязва веднага отстрани. Непривикналото небце открива у нас резлива жилка и словоохотливост, които създават впечатление за липса на дълбочина. Простете ми, ако с годините претенциите ми са нараснали, но така се отразява самотата на виното, а пътуването и грубото обръщение не помагат. Някои неща не бива да стоят твърде дълго в бутилка.

При Джей, разбира се, беше друго. При Джей всичко се дължеше на гняв.

Той не можеше да си спомни и ден, в който да не е бил ядосан на някого. На родителите си. На училището. На себе си. Но най-вече на Джо. На Джо, който изчезна без предупреждение или обяснение и остави след себе си само пакет семена — като във вълшебна приказка. Този гняв беше лоша реколта. Разваляше вкуса — моя и неговия. „Специалитетите“ също разбираха това. Четирите бутилки на масата чакаха в покорно и злокобно мълчание и в търбусите им тлееше тъмен огън.

Когато се събуди на другата сутрин, Джо беше още там. Седеше на масата със своята чаша чай в ръка, подпрял лакти на дървото, килнал каскета си назад, а на носа му се мъдреха малките очила за четене със стъкла като полумесеци. През процеп в единия от капаците на прозорците се процеждаше прашна слънчева светлина и падаше върху рамото на Джо, като го правеше почти невидимо. Той бе изтъкан от същата призрачна материя, която изпълваше бутилките му; когато светлината го огряваше, можех да виждам през него. Но на Джей, който скачаше от един сън в друг, старецът се струваше съвсем истински.

— Добро утро — поздрави Джо.

— Сега разбирам — каза Джей. — Започвам да полудявам.

Старецът се усмихна.