Къпиново вино

— Винаги си бил малко смахнат — отбеляза. — Да разпилееш семената по релсите! Трябваше да ги запазиш. Да ги използваш. Ако беше направил каквото трябва, нищо нямаше да се случи.

— Какво имаш предвид?

Джо не обърна внимание на въпроса му.

— Знаеш ли, под оня мост още расте от моята tuberosa rosifea. Сигурно никъде по света няма да намериш по-хубава. Трябва да отидеш някой ден и да я видиш. Да си направиш вино.

— Какво имаше предвид, като каза, че трябвало да ги използвам? Това бяха само семена.

— Само семена? — Джо поклати глава отчаян. — Само семена — след като те научих на толкова неща? Пръстените ябълки са специални, нали ти казах. Даже ти го написах на пакетчето.

— Нищо специално не видях в тях — отвърна Джей, докато обуваше дънките си.

— Нищо, казваш? Нали ти разправях, момче: откакто се помня, във всяка бутилка вино слагам някоя и друга rosifea. Във всяка бутилка. Още откакто ги донесох от Южна Америка. Трябваха ми пет години да намеря добра почва. Нали ти казах…

— Не си прави труда — рязко отсече Джей. — Никога не си ходил в Южна Америка. Ще се учудя, ако изобщо си ходил по-далеч от Южен Йоркшир.

Джо се разсмя и извади пакет „Плейърс“ от джоба на куртката си.

— Може и да не съм, момче — призна той и запали цигара. — Само че всичко съм видял. Видял съм всичките места, за които ти разправях.

— И още как!

Джо тъжно поклати глава.

— Астрално пътуване, момче. Проклето астрално пътуване. Как иначе си мислиш, че е станало, като през половината си скапан живот съм бил под земята?

Изглеждаше почти ядосан. Джей завистливо погледна цигарата в ръката му. Миришеше на горяща хартия и нощен огън на открито.

— Не вярвам в астралните пътувания.

— Че как тогава според тебе съм дошъл тук?

Огън на открито, близалка от корен на женско биле15, мирис на пържена мазнина, пушек и песента на „Абба“ „Името на играта“, номер едно в класациите цял месец. Самият Джей, седнал сам в празното спално помещение с цигара в уста — не защото толкова му се пуши, а просто защото е против правилата. Нито едно писмо. Нито една картичка. Нито дори известие за смяна на адреса.

— Ти не си тук. Не искам да водя този разговор.

Джо сви рамене.

— Винаги си бил инат. Все искаш обяснения. Не ти стига да приемеш нещата каквито са. Все искаш да знаеш кое как става.

Мълчание. Джей започна да връзва обувките си.

— Помниш ли циганите, дето излъгаха водомера оня път?

Той вдигна поглед.

— Да, помня ги.

— Разбра ли как е станало?

Джей бавно поклати глава.

— Ти каза, че било алхимия.

Джо се усмихна.

— Лаическа алхимия.

Той запали цигара „Плейърс“ и погледна самодоволно.

— Направили калъпи с формата на петдесет пенса, схващаш ли? От лед. Оня от съвета си помислил, че монетите са се изпарили.

Старецът избухна в смях.

— Ама познал, нали?

28

Недър Едж, лятото на 1977 година

Джей отиде в Недър Едж с талисмана на Джо в джоба. Слънцето беше забулено от облаци както през повечето дни това лято, но небето бе нагорещено и бледо, изсмукало кислорода от въздуха и цветовете от пейзажа. Полето, дърветата, цветята — всички бяха обагрени в нюансите на пепелно-сивото, точно като екрана на портативния черно-бял телевизор в караваната на Маги и Джили. В небето над Недър Едж висеше малко светло облаче. Като маяк. Предупреждение може би.

Джили носеше дънки с отрязани крачоли и тениска на райета. Косата й беше вързана отзад с червена панделка. Смучеше захарно фонтанче16 и езикът й бе черен от сладката сламка.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш — каза.

Джей помисли за талисмана в джоба си и сви рамене. Каза си, че са в безопасност. Защитени. Недосегаеми. Невидими. Беше се случвало много пъти досега.

— Защо да не дойда?

Джили сви рамене.

— Там имат нещо като бърлога — каза и кимна към канала. — Къща на дървото, струва ми се. Вътре държат нещата си. Виждала съм ги два-три пъти да ходят там. Бас държа, че не ти стиска да влезеш.

— Аз не се ловя на бас — отвърна Джей.

Джили го изгледа присмехулно.

— Няма да са там — изкушаваше го тя. — По това време още се мотаят из града или ходят по пазара да крадат. Нищо и никаква бърлога, Джей. Хайде да те видя.

Очите й блестяха дяволито, отразяваха светлината на безцветното небе и изглеждаха котешки зелени. Тя изсмука захарното фонтанче и подритна кутийката в канала, като продължи да стиска сладката сламка между зъбите си като цигарена угарка.

— Освен ако не си ревльо — процеди през зъби, добра имитация на Лий Марвин.

— Добре.

Откриха, че къщичката е близо до шлюза. Не беше на дървото и представляваше малка колиба, изградена от всевъзможни отпадъци от бунището: дебел смачкан картон, парчета насмолена хартия и стъклопласт. Имаше прозорци от парчета найлон и врата, отмъкната от нечий стар навес. Къщата изглеждаше необитаема.

— Върви тогава — подкани го Джили. — Аз ще се оглеждам.

Джей се поколеба за миг. Джили се усмихна дръзко и лицето й заприлича на една-единствена гигантска луничка. Изведнъж той се почувства замаян от близостта й.

— Е, хайде да свършваме — пришпори го тя.