Къпиново вино

Той избухна в сънлив, горчив смях. „Джо Пръстената ябълка“ дори не се доближаваше до действителността, до реалните събития. Там всичко беше изфабрикувано — мечти за това какво би трябвало да се случи, наивно преиграване на онези вълшебни, болезнени лета. Там безсмислените неща придобиваха смисъл. В книгата Джо беше добродушен грубоват старец, който помагаше на момчето да стане възрастен човек. Джей бе весело розовобузесто момче, неестествено първично и непринудено. Детството му беше безгрижно и прекрасно, юношеството — очарователно. Всички онези мигове, когато старецът го дразнеше, смущаваше, изпълваше с гняв, бяха забравени. Забравени бяха дните, когато Джей го мислеше за луд. Изчезването му, предателството му, лъжите му — нямаше и помен от тях; те се удавиха в носталгията. Нищо чудно, че всички харесаха книгата. Тя беше триумф на заблуждението, на измислиците над реалността; разказваше за детство, каквото всички тайно вярваха, че са имали, но всъщност никой никога не е изживявал. „Джо Пръстената ябълка“ беше книга, която самият Джо би написал. Най-лошият вид лъжа — полуистината, невярна в най-важните неща. В сърцевината.

— Трябваше да се върнеш тогава, знаеш ли? — делово отбеляза Джо.

Той седеше на масата до пишещата машина с чаша чай в ръка. Беше сменил „Тин Лизи“ с фланелка от турнето „Енимълс“ на „Пинк Флойд“.

— Тя те чакаше, пък ти не се върна. Момичето заслужаваше повече, момче. Трябваше да се сетиш, нищо че беше на петнайсет.

Джей го гледаше втренчено. Изглеждаше съвсем истински. Допря ръка до челото си, но не беше топло.

— Джо!

Разбира се, знаеше какво е това. Постоянното мислене за него, подсъзнателното му желание да го намери тук, осъществяването на най-голямата му мечта.

— Така и не разбра къде са отишли, нали?

— Не, не разбрах.

Беше нелепо да разговаря с плод на собственото си въображение, но в това имаше нещо странно успокояващо. Джо като че ли го слушаше, леко склонил глава на една страна, с чаша в ръката.

— Ти си този, който ме изостави. След всичко, което ми обеща! Ти ме изостави. Дори не се сбогува — макар всичко да беше измислица, Джей почувства как гневът се прокрадва в гласа му. — И сега ми казваш, че е трябвало да се върна!

Джо невъзмутимо сви рамене.

— Хората се местят — каза спокойно. — Хората пътуват, търсят себе си или губят себе си, както дойде. Както по ти харесва. Посоката няма значение, нали и ти правиш същото? Бягаш!

— Не знам какво правя в момента — отвърна Джей.

— Виж, онази твоя Кери — продължи старецът, сякаш не го бе чул. — Тя беше друго нещо. Човек не знае къде ще му излезе късметът — той се усмихна. — Знаеш ли, че носи контактни лещи?

— Какво?

— Контактни лещи. Зелени. Иначе очите й са сини. Толкова време — и да не разбереш!

— Това е нелепо — промърмори Джей. — Та ти дори не си тук.

— Тук? Тук! — Джо се обърна към него, килна каскета си назад с типичния жест, който Джей така добре помнеше. Усмихваше се както винаги, когато се готвеше да каже нещо ексцентрично. — Кой казва къде е тук, а къде — там? Кой казва, че ти си тук?

Джей затвори очи. Образът на стареца подскачаше по ретината му като муха по прозорец.

— Винаги съм се дразнил, когато говориш така — каза.

— Как?

— С цялата тази доморасла мистика.

Джо се изкиска.

— Философия на Ориент, момче. Научих я от монаси в Тибет, някога, когато бях на път.

— Ти никога не си бил на път — отвърна Джей. — Не си стъпвал по-далеч от магистрала М1.

Той заспа под звучния смях на Джо.

26

Поуг Хил, лятото на 1977 година

През първата половина от лятото Джо беше в превъзходна форма. Изглеждаше по-млад от всякога — Джей никога не го бе виждал такъв. В главата му се въртяха куп идеи и планове. През повечето дни работеше в градината, макар и по-предпазливо, отколкото преди. По време на почивките пиеха чай в кухнята, заобиколени от доматените насаждения. Джили идваше през ден и двамата с Джей отиваха до железопътния насип да търсят съкровища, а после както обикновено ги отнасяха в къщата на Джо.

Джили разказа, че през май са се преместили от Монктън Таун, където банда местни хлапета започнали да им създават главоболия.

— Мръсници — небрежно отбеляза тя и дръпна от цигарата, която пушеха заедно, след което я подаде на Джей. — Първо само ни крещяха обидни думи. Голяма работа! После започнаха да блъскат по вратите нощно време, после да хвърлят камъни по прозорците и да слагат пиратки под караваната. Накрая отровиха старото ни куче и Маги каза, че така не може да продължава.

Същата година Джили беше тръгнала в местното общообразователно училище. Твърдеше, че се разбира с повечето деца там, но с тези хлапета е различно. Тя говореше доста безгрижно за този проблем, но Джей предположи, че за Маги е било доста трудно да се премести толкова надалеч.

— Най-лошо от цялата банда е едно момиче на име Гленда. Тя е нещо като главатар — обясни Джили. — Учи в горния клас. Аз я набих два пъти. Никой друг не смее да я пипне с пръст заради брат й.

Джей я погледна.

— Познаваш го — каза тя и отново дръпна от цигарата. — Онзи дългуч с татуировките.

— Зет!