Край Бизоновото езеро

— Препускайте тогава, сеньор Диас, препускайте — викна Фабиан, който се бе разбудил по време на разговора. — Препускайте, за да стигнете навреме, и поздравете хасиендерото и… дъщеря му от мен! Ние ще ви последваме по най-бързия начин, веднага щом ни се удаде възможност да се разкараме оттук.

— Колцина са червенокожите? — поиска да знае Пепе.

— Само дванайсет. Другите са поели към Бизоновото езеро, както предполагам.

— Само дванайсет? Ще ги опаткаме!

— При тях има и двама мъже, облечени като папагоси.

— И с тях ще се запознаем!

— Тогава сполука, сеньорес, и точни куршуми… Адиос!

Той обърна коня и препусна в галоп.

В този миг откъм района, където лежеше конят на индианския убиец, се разнесе лаят на чакал.

— Вече си намери плячка — отбеляза Пепе.

— Мислите ли? — възрази Фабиан. — На мен ми се стори, че звукът не дойде от гърлото на животно, а на човек.

— Възможно е, сине мой — обади се Големия орел. — Твоите уши са по-млади от нашите и следователно различават по-вярно. Може би някой от червенокожите се е промъкнал напред, за да разузнае дали могат безопасно да приближат.

— Което умеят те, можем и ние! — рече Пепе.

И при последната дума беше вече изчезнал зад ръба на платформата.

— Пепе, остани! — предупреди Боа роз полугласно, ала вече нямаше как да бъде чут от чевръстия мигелет.

Пепе се спусна тихо по стената на пирамидата и запълзя с цялата необходима предпазливост към мястото, откъдето бе дошъл лаят. Стигна благополучно до червения кон и установи, че Фабиан не се е заблудил.

Трима мъже стояха встрани, разговаряйки помежду си, докато индианците бяха по-близо до трупа. Дормилон се приближи, за да чуе разговора им.

— Та къде се намира бонансата?

— Златната долина е разположена отвъд височината отсреща, но ловците пренесоха цялото й съдържание в индианския гроб.

— Тогава нашият път минава през техните скалпове! Те още ли се намират на канарата?

— Да. Видях ги как се устройваха там горе за през нощта.

— Те не подозират за нашето идване, но няма начин да не са оставили пост. Тази местност ми е добре позната, защото зад тези планини е хранилището на нашето кану, когато се намираме в Апачерията. Трима храбри ловци биха могли да отбраняват пирамидата срещу цяло индианско племе, ако не бъдат нападнати от височината, откъдето се стоварва водата. Ето защо трябва да се качим там, преди ловците да са усетили присъствието ни. Тук ще оставим само подсигурителна стража, за да не могат да избягат от тази страна, когато на сутринта започнем да обстрелваме пирамидата.

Той се обърна към индианците да им даде нареждане. Осем от тях се разпръснаха по ширината на долината. Другите четирима последваха тримата мъже, заобикаляйки възможно по-отдалеч гробницата, към клисурата, по която се бяха изкачили предния ден Бараха и Ороче.

Пепе не можеше да ги задържи, макар много да му се искаше. Той и спътниците му бяха изпаднали в крайно опасно положение. Върна се предпазливо по обратния път към гробницата.

— Е? — попита канадецът.

— Видях ги всичките. Наистина са дванайсет червенокожи и трима бели, сред които почтеният сеньор Бараха. Той ги излъга, че сме пренесли съдържанието на бонансата във вътрешността на пирамидата.

— Аха — предположи веднага Големия орел, — той е бил пленен и им е обещал златото като откуп. А като се е спасил от голямата беда, се опитва да се отърве с лъжа. Вероятно си мисли, че ние ще се избием взаимно и той ще остане единственият притежател на бонансата. Къде са?

— Разделиха се. Осем червенокожи ни затварят пътя към равнината, а другите са вече над водопада, за да подхванат на утрото битката.

— Умно замислено!

— Все още имаме време да се измъкнем. Пътят към онова възвишение остава открит.

— Страхувате ли се, Пепе? — запита Фабиан.

— Сеньор, подобен въпрос мога да позволя само на вас! Врагът ще ни стига с куршумите си и макар да е много жалко за две стари момчета, каквито сме аз и Боа роз, то не бих желал все пак младият граф Де Медиана да остави скалпа си в степта.

— Успокой се, Пепе — обади се канадецът, — младокът нямаше лошо намерение. Не ми се напуска плейсъра, преди да затворя устата на последния нехранимайко, знаещ за него — а той нали още не го е издал. Пък и нашето положение не е чак толкова лошо. Ние имаме нашите добри пушки, карабината на Кучильо и чудесната английска двуцевка на дон Естебан. Това ми се струва достатъчно срещу дванайсет червенокожи и трима бели негодяи, които всъщност не са достойни дори за куршум.

— Ами неблагоприятната ни позиция?

— Може да бъде подобрена. Имаме седла и чулове, а тук се търкалят достатъчно камъни, за да изградим един бруствер, зад който да сме в пълна безопасност.

Тримата мъже веднага се заловиха за работа и изградиха нещо като зид. Двата могъщи смърча, чиито стволове се бяха вкоренили в гробницата, свеждаха ниско гъстите си клони. Между тях също оформиха с помощта на седлата и чуловете една стена, която щеше да предлага добра защита.