Край Бизоновото езеро

— Най-доброто място за погребение на мъртвеца е гробницата на вожда — рече канадецът. — Хайде да видим дали ще ни разкрие вътрешността си!

Те се изкачиха на скалния конус и потърсиха входа — отвесно спускаща се дупка, захлупена с тежък камък. Канадецът отмести камъка, а Фабиан се спусна по едно ласо. Във вътрешността на гробницата — немного високо и широко четвъртито помещение, беше напълно тъмно. Фабиан заопипва наоколо и се натъкна на вкаменения труп на вожда.

За тялото на Аречиса, граф Де Медиана, имаше достатъчно място. След като наследникът прибра всичко ценно, което покойникът имаше в себе си, Боа роз свали шапка и изрече кратка молитва. Диас се спусна в гроба да поеме трупа на своя предводител и да му отреди място долу. После входът бе затворен по стария начин, и то така, че да не се забелязва и най-малката следа от извършеното.

Канадецът пристъпи към Фабиан и му подаде ръка.

— Сега, сине мой, ти си граф Де Медиана и си не само господар на бонансата, но и притежател на всичко онова, което дон Антонио остави след себе си. Аз ти давам клетва за вярност като първия, който ще се нарича твой слуга, и те моля само да ми запазиш едно местенце в сърцето си за дните, които Бог ми е отредил още на земята!

Фабиан го обгърна любвеобилно с ръце.

— Не мой слуга, а мой татко си ти. При мен ще намериш всичката любов и уважение, които ти се полагат — сега и винаги.

Пепе също му подаде ръка.

— Дон Фабиан де Медиана, не забравяйте Пепе Сънливеца, когато един ден станете голям господар.

— За да станете такъв — допълни Диас, — вероятно ще се нуждаете от нашите свидетелски показания. Разчитайте и на мен, сеньор. Аз никога няма да забравя деня, в който с вас и господарите на саваната съдих един гранд от гордата прародина.

— Сеньор Диас, присъединете се към нас! — помоли Фабиан. — С експедицията няма да ви провърви, а в наше лице ще намерите мъже, които ще оценят компанията ви по-добре от авантюристите, които досега сте съпровождали.

— Благодаря ви, дон Фабиан! С удоволствие бих откликнал на желанието ви, но аз бях подчинен на дон Естебан и сега имам задължението да го заместя. Вие сами ли ще се връщате, или може би ще решите да дойдете с мен до лагера?

— Ние нямаме нищо общо с хората от вашата експедиция — рече Боа роз — и сами сме в по-голяма безопасност, отколкото при тях.

— Но как се каните да пренесете съкровището от бонансата си, като нямате нито ездитни животни, нито коли?

Канадецът и Пепе погледнаха Фабиан въпросително. Този сведе замислено поглед към земята.

— Татко — заговори той най-сетне, — ще ми се разгневиш ли, ако оставя всички тези съкровища тук?

— Как? — извика Диас удивен. — Искате да оставите едно богатство, с което може да се купи цяло кралство, да падне в ръцете на диваците или експедицията?

— Не се ли отказахте самият вие от това богатство, когато стояхте край бонансата? — усмихна се Фабиан.

— Защото знаех, че принадлежи не на нас, а на вас.

— Аз не искам да го оставя нито на златотърсачите, нито на индианците, но…

— Санта Лаурета, какво се тъкмите всъщност да правите с него? Спомнете си само драгоценната златна буца, която коства живота на свирача на лютня! Мисля, че с нея може да се закупи всичката риба тон, улавяна през последното десетилетие в дяволската акватория на Сеута.

— Правилно, Пепе, тя коства живота на Ороче. Това злато има пъклена власт. Спомнете си и вие, сеньор Диас: Марко Ареляно, повечето мъже от вашата експедиция, а сега и самият дон Естебан заедно с Кучильо — всички те трябваше да изкупят със смърт своя ламтеж по метала. Ние ще заровим съкровищата, ще ги скрием така, че никой да не ги намери. По-късно може би ще ни потрябват и тогава ще можем без риск да ги отнесем на сигурно място.

— Прав си, сине мой — изрази съгласието си канадецът. — Хайде да идем до плейсъра и да видим какво може да се направи!

Само мъже като тези четиримата можеха да гледат такова изобилие от изкусителния метал, без да бъдат обладани от мощта на златото. Въпреки това Пепе се чувстваше особено — беше като опиянен от вида на бляскавите камъни, изпълващи долината в такова количество, каквото човек едва ли би сметнал за възможно.

— Вземете ножовете и ми помогнете! — помоли Фабиан. Меката почва на долината не създаваше големи препятствия на усилията им. Изливащите се от време на време пороища от планините я бяха подкопали и бяха подготвили работата. До настъпването на вечерта скриха цялото злато така, че само те, посветените, биха могли да го открият.

— Дотук бях задължен да ви помогна, сеньорес — заговори Диас, — но сега дългът ме зове. Вие какво ще правите?

— Вече е тъмно — отвърна канадецът, — така че днес няма да напускаме района, а ще установим бивака си горе на пирамидата, защото там ще бъдем най-добре защитени при евентуално нападение.

— А на сутринта — прибави Пепе — ще проследим дирята на Бараха. Той е единственият неканен, който знае за бонансата. Ние трябва по един или друг начин да му затъкнем устата.