Край Бизоновото езеро

— Санта Лаурета — обади се Пепе, — де да имах едно такова копче на жилетката си навремето, когато трябваше да мра от глад на разноски на държавата! Къде го намери, Боа роз?

— Това е все едно! — рече дон Естебан. — То се числи към бонансата и трябва да ми бъде предадено за разпределение.

— Както намерите за добре, граф Антонио де Медиана — ухили се Дормилон. — Ние сме числом и словом пет човека и веднага ще разрежем копчето, та всеки да си получи своя дял, също и вие, защото бяхте така добър да ме пратите в Пресидио Сеута да ловя риба тон!

Тези думи върнаха графа към действителността. Той се надигна почти засрамен, ала в очите му блестеше онази светлина, каквато може да се забележи при умопобърканите.

— Къде намери тази находка, татко? — поиска да знае Фабиан.

— Там отзад, непосредствено до басейна, в който се стоварва водата. Виждате ли главата там горе?

Той посочи към билото на хълма и очите на другите проследиха ръката му.

— Бараха — рече Диас.

— Да, Бараха. Вижте, той забеляза, че сме го видели и се отдръпна. Той е виновен да намеря това злато.

— Как тъй?

— Блокът е бил вкопан в скалата зад водопада. Ороче е бил спуснат от Бараха по ласо, за да го откърти, но после е намерил смъртта си в пропастта. Ласото е прерязано; Бараха е искал да има златото само за себе си.

— Ти намери ли Ороче?

— Не, кипящите талази на бездната са го погълнали.

— Трябва да тръгнем след убиеца! — извика Фабиан и посегна към пушката си.

— Стой! — викна Пепе. — От земята не бива да бъде изваден нито един нож, преди да е завършил съдът. Тоя Бараха ни е в кърпа вързан.

Той погледна повторно нагоре, където се бе подавала главата на убиеца, и очите му неволно се плъзнаха и по ръба на пирамидата.

— Por Dios, Боа роз, не поглеждай нагоре, за да не се издадем! Върху платформата на гроба лежи Кучильо.

— Кучильо? Убиецът, свидетелят, от когото се нуждаем! Хубаво ли го видя?

— Без съмнение!

— Трябва да го пипнем! Заобиколи гроба отляво и се качи отзад. Той ще побегне и аз ще го посрещна при десния ъгъл.

Пепе грабна пушката си и закрачи към пирамидата. Действаше колкото е възможно по-предпазливо. Той достигна необезпокоявано платформата, но… там нямаше никого. Смъкна се незабавно пак долу и пристъпи към канадеца.

— Е? — посрещна го този. — Не го ли намери?

— Не. А ти?

— Да не би да го виждаш при мен?

— Но той е слязъл.

— Или пък си се заблудил.

— Не е възможно. Видях главата му съвсем ясно. Слязъл е. Но отляво не е могъл да се измъкне, защото щях да го забележа.

— И отдясно също, защото тогава щеше да налети в ръцете ми. Следователно той се е спуснал от северната страна на пирамидата. Ела, нека видим дали ще открием следата му!

Между езерото и северното подножие на гробницата се намираше немного широка ивица земя, която беше толкова камениста, че крак не можеше да остави следа върху нея. Въпреки това острото око на канадеца забеляза върху скалата една къса, светла черта, драсната сякаш от несигурна ръка с железен нокът.

— Оттук е минал, Пепе! Я да видим… да, ето къде лежи парченцето кварц, върху което е стъпил и на което дължим тази линия. Когато кракът стъпи върху камък с тази големина, той не се подхлъзва назад или напред, а настрани. Посоката на чертата, която кварцът е оставил върху скалата, ни казва, че Кучильо се е запътил към езерото.

— И аз съм на същото мнение. Хайде!

Те отидоха до езерния бряг, ала въпреки дългото търсене не откриха друга следа. Пепе вече се канеше да прояви нетърпение, когато внезапно забеляза нещо, което го накара да насочи пушката.

— Какво има? — попита Боа роз. — Искаш да ни издадеш с някой изстрел?

Дормилон му смигна лукаво.

— Виждаш ли в езерото широките ламбредонови листа, които стърчат като плосък покрив над водата? Басирам се, че под тях се крие една гигантска жаба, и тъй като страшно обичам жабешки бутчета, ще си извадя животинката.

„Гигантската жаба“ чуваше всяка дума. Пепе се прицели, пръстът вече докосваше спусъка, когато ламбредоните се раздвижиха.

— Не стреляйте, аз съм! — разнесе се глас изпод листата и се показа главата на Кучильо.

Поради липса на друго скривалище той се бе вмъкнал в езерото, чиито широколистни водни растения действително бяха много подходящи да скрият главата и пушката му, която не се бе решил да зареже.

— Санта Лаурета, ама че жаба! Сеньор Кучильо, моят апетит насмалко да ви коства главата. Кажете, какво правите в тая мътилка?

— Аз… аз исках… мислех…

— Искали сте да си вземете една баня, а? Ама защо пък не отделихте време да си съблечете дрехите? Излезте, тук има хора, които желаят да поговорят с вас.

— Но си предайте пушкалото — добави Големия орел, — защото такива опасни инструменти не са направени за жаби!

Той му взе пушката и едва тогава му позволи да напусне леденостудената вода.

Бандитът беше престоял вътре само няколко минути, ала въпреки това му се струваше, че се е вкочанил до мозъка на костите.

Той стоеше, треперейки с всички крайници, пред двамата горски скитници и не бе в състояние да се отбранява и срещу най-малкото посегателство.