Край Бизоновото езеро

— Ти ще получиш и още от онова, което са докосвали техните ръце и което им е било мило и скъпо. Моето сърце беше твърдо, ала въпреки всичко то веднъж вече проговори с непреодолима сила за теб. Това беше в Дел Венадо, когато поисках да те убия и ти се изплъзна. Аз не знаех дали ще се върна от експедицията и оставих писмена изповед в моята стая.

Той сложи ръка на рамото му с намерение да продължи да говори. Но при това докосване Фабиан подскочи като пружина.

— Махнете ръката си, граф Антонио де Медиана! Вие сте брат на моя баща и няма да умрете, ще бъдете удостоен с милост, но никога не ме докосвайте, защото ръката ви лепне от кръвта на майка ми, която сте наредили да убият.

Със симулирано смирение графът отстъпи обратно в кръга. Той бръкна под дрехата си и измъкна един бележник. Написа няколко думи на един празен лист, откъсна го и го подаде.

— Аз не мога да насиля сърцето ти, Фабиан. Но аз искам да ти докажа, че се отказвам от всяка вражда с теб. Хасиендата Дел Венадо ми принадлежи и ти си моят единствен наследник. Слушайте, сеньорес, за да можете да го потвърдите. Дон Агустин Пена е само арендатор. Дай му, ако аз изобщо или с теб не се върна, тези редове. Той ще те посрещне като свой господар и ще те отведе в моята стая. Като отвориш писалището и натиснеш пружината от дясната страна на нишата, ще намериш изповедта, за която ти говорих.

Фабиан прибра бележката.

— Вземам този лист, дон Антонио, защото ви прощавам покушенията срещу мен и предоставям на Бог да ви съди за смъртта на моята майка, но…

— Стой! — прекъсна го Пепе на думата. — Не можете да го помилвате, сеньор Фабиан. Аз също имам пръстен, вижте го на ръката ми! Той ми го даде навремето в енсенадата, за да съм си мълчал, и ето как станах съпричастен в неговото деяние. Простете му, щом искате, но милост той не трябва да получи. Той ме превърна в безотечественик, докарвайки нещата дотам, че трябваше да ходя да ловя риба тон. Аз настоявам да бъде наказан!

— Пепе! — призова Фабиан. — Толкова ли малко значи за вас моето желание?

— То означава за мен много повече, отколкото си мислите, но нима не съзнавате, че би трябвало да пуснете да си върви и тоя Кучильо, щом като помилвате дон Естебан?

— Онова, което е сторил на мен и майка ми, му прощавам. Но той е убиецът на Марко Ареляно и аз съм положил свещена клетва, че ще умре веднага щом го стигна!

Кучильо чу тези думи. Погледна в заплашителното лице и разбра, че за него снизхождение няма да има.

— Милост, дон Фабиан! — започна да умолява той. — Не можете да ми прощавате и да ме проклинате едновременно. Ще ви отстъпя бонансата безпрекословно, ще ви служа и ще ви се подчинявам, докато съм жив, ще…

Фабиан пресече словоизлиянията му с повелителен жест.

— Мълчете! Всяка дума е безполезна!

— Тогава и той ще умре!

В следващия миг Кучильо измъкна ножа, който непредпазливо му бяха оставили… един скок и го заби до дръжката в гърдите на Аречиса. Хукна към ъгъла на пирамидата и изчезна.

Другите понечиха да се спуснат подире му.

— Стой! — прогърмя Големия орел. — Аз съм стражът, той принадлежи на мен!

С исполински крачки стигна до ъгъла и вдигна никога непропускащата пушка.

— Спрете, Кучильо!

Кучильо може би все пак щеше да се изплъзне, ала студът на езерото усили болката в крака и той напредваше твърде бавно. Чу вика на ловеца зад себе си, но не се подчини.

— Спрете! — повтори канадецът.

Кучильо отново не зачете заповедта и Боа роз натисна спусъка. Кучильо се преметна и бухна във водата на езерото — немного далеч от мястото, където преди туй беше потърсил убежище.

— Мъртъв! — промърмори канадецът и се обърна.

— Мъртви са и двамата — прибави Пепе, — преди още да сме провели съда докрай!

Фабиан стоеше при трупа на своя чичо. Другите пристъпиха към него, но не посмяха да прекъснат мълчанието му. Неговите очи бяха приковани мрачно към мъртвото тяло на този мъж, когото природата бе поставила толкова близо до него, и който въпреки това още от детството му се беше проявил като негов най-зъл противник. Най-сетне Фабиан се извърна.

— Далече, в Испания, беше извършено престъпление и Бог поведе престъпниците през океана и ги събра в час и на място, почти недокосвано от крака на бял, с тези, с които те са съгрешили.

— Сеньор Фабиан, вие говорите сякаш от моето сърце — обади се Пепе Дормилон. — Когато застанах в Еланчове пред граф Антонио и му напомних за неговото деяние, той се изсмя на заплахата ми. Тогава аз му казах: „Има един съдия, комуто няма да се изплъзнете. Той ще ви намери дори да избягате от него и в най-затънтения пущинак!“ Вие виждате, че това пророчество се сбъдна. Вие пожелахте да го помилвате и го предадохте на божието наказание. Бог обаче го осъди по-бързо, отколкото аз исках, и го остави да умре от ръката на своя съучастник. Ние сме отмъстени!

— Но сега нека бъдем християни и повече да не се гневим. Граф Антонио де Медиана не бива да стане храна на лешоядите, а да намери едно спокойно вечно ложе.

— Да, нека го погребем — съгласи се Пепе — и заедно с него и пръстена му, който вече си изпълни целта да ми припомня за моето отмъщение.