Край Бизоновото езеро

Стъпките спряха и Диас долови движенията на човек, който сяда на земята. Трябваше да разбере кой е той. Сигурно бял, защото кой индианец ще се отдели от победителите, за да отморява в самотния пущинак.

Диас запълзя предпазливо към мъжа. Непознатият беше увил горната част от тялото си в одеяло, косата му бе прибрана на кок и отгоре бе закрепено снопче пера — отличителният знак на индианците папаго.

— По дяволите, тая работа ще продължи дълго! — изръмжа той. — Ще трябва да чакам.

— „Бял, и то гринго54 — каза си Диас, който веднага разбра от английското проклятие кой е пред него. — Носи боуи найф55 и пушка. Не мога да я видя, но бих се обзаложил, че не е някое калпаво пушкало. Защо ли се е преоблякъл като червенокож?“

Индианският убиец лежеше толкова близо зад непознатия, че можеше да го докосне с ръка. Ако знаеше само, че това беше Кървавата ръка, известният с мрачната си слава разбойник на саваната, то едва ли щеше да запълзи назад така тихомълком, както го стори сега. Но понеже не го познаваше, реши да изчака.

В далечината пламъкът още гореше високо в нощното небе. Индианците бяха подпалили укреплението от фургони на златотърсачите. Диас долови приближаването на човешки крака, после някой изсвири, а Кървавата ръка отговори. Приближиха двама мъже, следвани по петите от дванайсет индианци.

— Go on56, старо — викна единият на английски. — Нямаме време за губене!

— Накъде?

— Към Мъгливите планини.

— Какви ще ги вършим там? Мислех, че отиде да уведомиш Черната птица за себе си!

— Толкова важна клечка ли е червенокожият, че един бял трябва да му съобщава за себе си? Казвам ти, стари грешнико, всеки апач трябва да бъде радостен, задето Сан меле го заговаря!

— Какво се каниш да дириш в Мъгливите планини? За лодката, която крием там ли, отиваш? Свърши ли вече с вожда?

— Карах я по късата процедура. Обещах му стадата на хасиендерото Агустин Пена и скалпа на Соколово око. Ето защо той веднага запраши към Бизоновото езеро.

— А вие?

— Отиваме до Мъгливите планини, за да приберем едно съкровище, преди да последваме вожда.

— Що за съкровище?

— Тоя тип, един мексикански безделник, когото червенокожите тъкмо се канеха да подлагат на мъчения, когато пристигнах, обеща да ми издаде някаква си изключително богата бонанса, ако съм пожелаел да го спася. Черната птица го освободи заради Соколово око и аз взех със себе си дузина индианци, за да сме подготвени за всеки случай.

Бараха, той беше „мексиканският безделник“, не разбираше нито дума английски, иначе едва ли щеше да се зарадва особено на тази почетна титла. Мен руж огледа изнемощялата фигура, доколкото позволяваше мракът.

— Типът не ми прилича на някого, който би могъл да подари бонанса!

— Ба! Не се мисли за по-голям умник от мене. Човекът е в ръцете ми. Ако ме излъже, при мен го очаква съдбата, пред която огънят и мъченията на индианците са детска игра. А сега напред, за да видим дали плейсърът е толкова богат, както тоя ми го описа!

Сан меле закрачи с Мен руж и Бараха напред. Индианците ги последваха.

— Какво щастие, че тези мошеници не спряха да почиват при дъбовете. Конят ми щеше да ме издаде. Кои ли са тези двамата, на които предателят се готви да покаже бонансата? Те трябва да имат необикновена власт над индианците! Дон Агустин Пена щял да бъде нападнат! Трябва незабавно да се отправя към Бизоновото езеро, за да го предупредя! А преди това ще яздя към Златната долина да уведомя Тибурсио — младия граф Де Медиана, и двамата ловци. Въпреки обиколния път, по който трябва да поема, за да не ме забележат, ще стигна в долината преди отряда и навреме ще предупредя приятелите за грозящата ги опасност.

Той яхна коня и препусна в дълбоката, смълчана нощ…

Междувременно край Златната долина се бяха разиграли сериозни събития.

След като дон Естебан и Диас се оказаха в ръцете на тримата ловци, те ги последваха до мястото между Златната долина и пирамидата, където лежаха застреляните коне. Моментът беше съдбоносен и вселяваше в душите толкова различни настроения, колкото бяха присъстващите.

Граф Медиана си казваше, че за един миг му бяха изтръгнати от ръката всички карти, и той, богатият гранд, бе в ръцете на тези трима мъже, които досега не бяха притежавали нищо друго освен добрите си пушки. Той знаеше какво го чака, защото ужасните думи „саванен съд“ му бяха казали всичко. Гневът, който го бе обсебил от неочакваното поражение, се примесваше с глухо, тягостно чувство.

Фабиан щеше да разбули голямата тайна на своя живот. Имаше чувството, че стои пред портата на храм, под чиито колони му предстои наново да се роди. Всички колони бяха увенчани с капители, от които се хилеха маските на смъртта. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше майка си да се бори със своя убиец; накъдето и да нададеше ухо, чуваше нейния последен писък. В него оживяваше един глас, който крещеше за мъст и отплата и заглушаваше всеки изблик на милост и снизходителност.