Край Бизоновото езеро

Ороче обърна коня и въпреки че трябваше да бърза, го подкара извънредно бавно и колебливо.

Бараха почака, докато Ороче се изгуби от очи, и се върна по скалистата пътека отново на билото.

Първото нещо, което направи, бе да залегне при ръба и да измери с поглед разстоянието, делящо го от блока.

— Ласото ще стигне и знам, че ще ме издържи. Ще се спусна да огледам по-внимателно буцата.

Той извади ножа и отсече няколко клона от храстите, за да ги закрепи в края на ласото под формата на седалка. Другият край уви около дъба, така че клоните се полюляваха на около половин лакът под златната буца. Провери и здравината на дървото — можеше да започне рискованото дело.

Легна на земята, обърнат с крака към пропастта. Забравяше, че е невъзможно да измъкне горе блока. Не мислеше също за здравината на ласото, което беше толкова тънко, че да се изкатери отново по него, бе неизпълнимо начинание. Той просто искаше да се спусне — там, под страховитата пропаст, другото щеше да си дойде от само себе си. Вече спусна крака над бездната, когато един силен глас го спря.

— Стойте, сеньор Бараха!

Погледна нагоре. Ороче се изкачваше запъхтян по скалистата пътека.

— Връщайте се… иначе ще ви пратя един куршум в предателския мозък!

Дългият гамбусино бе насочил пушката и се целеше. Бараха бързо застана отново на краката си.

— Diablo, сеньор Ороче, мислех, че се носите в галоп към лагера!

— Така беше — рече онзи със силно зачервено от гнева и усилията лице, — ама един вътрешен глас ме предупреди да се върна. Както виждам, дошъл съм на мига, за да ви предпазя от извършване на грабеж и клетвонарушение!

— Грабеж и клетвонарушение? За какво си мислите!

— Ее, че какво се канехте да правите там долу?

— Ах, сеньор Ороче, мислите, че съм искал да сляза и да отмъкна блока? Вие сте откачили! Тежкият блок… ами свещената клетва, с която ви се врекох, е още по-тежка!

— Е, да де, толкова тежка, че я отхвърлихте от себе си! Аз оставам тук и няма да мръдна и крачка от това място!

— Ще видим, сеньор Ороче!

— Как така, сеньор Бараха?

— Ще тръгнете, защото жребият определи вас, а дон Естебан трябва да бъде спасен!

— Дяволите да го вземат заедно с Диас и всички ловци на света! Повече няма да ви оставя и секунда сам.

— Ще ви принудя!

— Хайде бе! И как, скъпи ми сеньор Бараха?

Бараха вдигна карабината си.

— Ако не тръгнете веднага, ще ви пратя ей тоя куршум в главата!

— И аз на вас моя — отговори Ороче, вдигайки на свой ред пушката.

Отново стояха един срещу друг, желаейки взаимно смъртта си, ала никой не се осмеляваше да дръпне спусъка. Много добре знаеха защо.

— Сеньор Бараха! — поде Ороче отново след известно мълчание.

— Сеньор Ороче — отвърна онзи.

— Искате ли да смъкнете пушкалото си?

— Не и преди да сте разкарали вие вашето!

— Ние не бива да гърмим.

— Защо?

— Защото ще привлечем вниманието на тримата ловци върху себе си.

— Това е сигурно!

— Искате ли едновременно да оставим пушките?

— Дадено. Хайде!

Те сложиха оръжията на земята и пристъпиха по-близо един към друг.

— Знаете ли, сеньор Ороче, че действително е по-добре, ако си останем приятели?

— Аз винаги съм бил на съвсем същото мнение, но вие с вашите предателски планове постоянно сте го препятствали. Човек не може да ви има никакво доверие.

— Аз ще ви направя едно предложение.

— Нека го чуем!

— Хайде още сега да издигнем заедно буцата.

— Това наистина е най-доброто. Човек не може да предвиди какво ще му сервира следващият миг.

— Един от нас трябва да се спусне.

— Един! Но кой?

— Аз.

— Не, аз!

В безумието си двамата не мислеха за риска, а само колкото се може по-скоро да имат златото в ръката си.

— Защо точно вие?

— Защото съм по-лек от вас и на вас ще е по-лесно да ме държите.

— По-лек от мен? Тъкмо наопаки!

Бараха се загледа пред себе си. Лицето му придоби израз, който Ороче за съжаление не забеляза.

— Е, добре, сеньор Ороче, за да видите, че съм по-добър, отколкото ме изкарахте преди малко, дайте си ласото. Ще го свържем с моето, за да могат двойно повече да носят.

Преплетоха единия край на ласата в клоните, а другия навиха около стъблото на дъба. Ороче възседна седалката и тикна ножа между зъбите си. Бараха улови шесткратно усуканите ремъци и бавно запуска дългия мандолинаджия покрай стената на пропастта.

— Стой! — викна по едно време Ороче.

Беше достигнал блока. Бараха върза ласата здраво за дъба и погледна надолу, където Ороче напрягаше всички сили да откърти огромното кюлче.

— Ще стане ли?

— Да, но бавно!

Мина може би четвърт час. Къс след къс се къртеше твърдият кварц от скалната стена, а Ороче работеше с такъв ламтеж и напрежение, че едри капки пот се отделяха от челото и страните му. Най-сетне той нададе ликуващ вик.

— Готово? — попита Бараха отгоре.

— Да.

— Можете ли да го държите?

— Той е невероятно тежък!

— Не го оставяйте, в името на вси светии, да падне!

— Няма. Но теглете, бързо теглете, защото не мога дълго да го държа!

Бараха заработи с всички сили. Погледът му бе прикован в ножа, който му бе под ръка, и към мястото от ръба, където трябваше да се появи Ороче.

Ето че главата на изнурения мъж се подаде.

— Diablo, сеньор Бараха, теглете!