Край Бизоновото езеро

— Много се лъжете, добри ми сеньор Ороче, и вашите доводи са по-рационални за мен, отколкото за вас. Аз съм по-дребен от вас и от дълго време си имам проблем с дишането, така че всеки ускорен ход за мен е невъзможен. Вие, наопаки, с вашите дълги крака можете да се мерите с най-добрия бегач. Пък що се отнася до пушката, то отдавна съм доказал, че уцелвам по-надалеч и по-точно от вас. По-правилно е аз да остана тук, а вие да тръгнете към лагера.

Ороче не се призна за победен.

— Почти съм съгласен, че вие няма да можете да бягате така бързо като мен. Но пък и вие трябва да признаете, че сте къде-къде по-добър ездач от мен, сеньор Бараха!

— Това е вярно — прозвуча отговорът с доловима гордост.

— Е, добре! Един ездач ще стигне в лагера по-бързо и от най-добрия бегач. Нека да потърсим коня на Кучильо, който той е скрил някъде наблизо, и вие да го яхнете.

— Така ли мислите наистина, сеньор Ороче?

— Разбира се!

— Тогава ще ви кажа, че няма да го направя. Аз не познавам коня. Той е капризен и постоянно се препъва. Хич не ми се иска заради някой друг да си рискувам врата!

— Страхувате се от коня?

— Не, но той се спъва и ездач, който не му е свикнал, ще се придвижи много по-бавно, отколкото вие с вашите дълги пергели. Значи нещата си остават така: отивате вие!

— О, не! Остават си така: вие ще яздите!

— Тогава вървете и дирете коня, сеньор Ороче!

— Наистина ли? Ако дойдете и вие с мен!

— Аз не мърдам от мястото си!

— Аз още по-малко!

— Я гледай! И по каква причина?

— По същата, която повелява на вас да останете.

— Вие сте много проницателен и хитър. Наистина ли нищо не видяхте преди малко, сеньор Ороче?

— Оо, може би все пак!

— Какво?

— Същото, което сте видели и вие и което създава грижи на вашата собствена лукавщина!

Вежливият тон на разговора се стопяваше.

— Имате предвид златния блок?

— То се знае!

— А вие не искате да тръгнете, за да го изкъртите от скалата!

Те стояха един срещу друг със святкащи очи и треперещи от яд лица.

Но внезапно ги споходи съзнанието, че такова поведение доникъде няма да ги доведе, и Ороче взе думата.

— Сеньор Бараха!

— Сеньор Ороче!

— По-добре ще е, ако си останем приятели!

— Така мисля и аз, ама с вас не е лесно да се погоди човек!

— Блокът е изключително тежък и за сам човек е невъзможно да го издигне. Трябва заедно да направим това и после да делим.

— Вие говорите от сърце, сеньор Ороче. Ето ръката ми, нека бъдем искрени помежду си!

— Искрени! — увери го тържествено дългият мандолинаджия.

— Ще разделим блока!

— Но е невъзможно да зарежем дон Естебан и Диас ей така!

— Невъзможно!

— Един от нас трябва да замине!

— Да, един!

— Но кой?

— Дали да теглим жребий?

— Трябва!

— Вижте тези два листа тук — един голям и един малък. Аз ще ги навия на руло и ще ги сложа в шапката си. Всеки ще си изтегли, който е взел по-големия, ще тръгне за лагера.

— Съгласен съм. Давайте, аз ще тегля пръв!

— Не, аз! Мое е правото, защото предложението е мое.

— Вие ще напипате и ще измъкнете малкия!

— Вие също!

— Вие не сте искрен, сеньор Ороче!

— Вие още по-малко, сеньор Бараха!

Те отново стояха разочаровани един срещу друг и се измерваха с гневни очи.

— Сеньор Ороче, ще ви направя едно предложение!

— Да го чуя!

— Изтърсете листата от шапката. Онзи, към когото падне големият, тръгва!

— Безпрекословно?

— Безпрекословно!

— Добре, съгласен съм. Внимавайте!

Ороче разтърси парцаливата си шапка с молитвена вглъбеност и остави листата да паднат на земята. Но големият падна точно между краката му, докато малкият прелетя по-близо до Бараха.

— Жребият определи вас, сеньор Ороче!

— Така е.

— И вие ще вървите!

— То се подразбира. Или може би ще е по-добре, ако яздя?

— По-добре ще е. Смятате да потърсите коня?

— Искате ли да ми помогнете?

— Да.

— Тогава елате!

Те се запромъкваха зад храстите покрай скалистата пътека и слязоха по хълма от срещуположната на Златната долина страна. Намериха следите и стигнаха по тях до една пещера, в която животното бе вързано за колче.

— Яхвайте, сеньор Ороче!

На длъгнестия гамбусино му беше необходимо доста време, докато се добере до седлото.

— По-бързо, няма време за губене! — настоя Бараха.

— Por Dios, та вие напирате така, като че животът на цялото християнство зависи от половин секунда! Ще бдите добре, нали?

— Ама как!

— Аз ще преведа експедицията към бонансата не оттук през планината, а по същия път, по който дойдохме с дон Естебан.

— Защо? — попита Бараха, макар добре да се досещаше.

— Защото на някой би могло да му хрумне да погледне надолу и да открие нашия скъпоценен блок.

— Вие сте предвидлив мъж, сеньор Ороче, на когото човек може да се осланя. А сега действайте, за да успеете!

— Веднага! Вие естествено няма да посегнете на нашето общо съкровище!

— Не и без вас.

— Ще имате ли добрината да ми дадете честната си дума?

— Давам ви я!

— Или стой… да ме прощавате, сеньор Бараха! Сигурно ще се съгласите, че при един такъв блок честната дума е нещо незначително. Закълнете се по-добре в светата Мадона!

— Заклевам се!

— Добре, ще повярвам на тази клетва!

— Вярвайте, особено като си спомните, че за сам човек е невъзможно да пипне златния къс!