Читаем Край Бизоновото езеро полностью

— За тази пукнатина не знае никой освен нас. Дори напълно да опразнят бонансата, все още ни остава този запас, който е цяло състояние, ако процепът е толкова дълбок, както предполагам.

Ороче погледна неволно към скалистата земя, на която стояха.

— Я вижте, сеньор Бараха! Тук има отпечатък, като че от копитото на кон.

— Аз не съм следотърсач като Диас, но ми се струва, че сте прав.

— Много е вероятно Кучильо също да не е пожелал да се раздели с бонансата и да е яздил към планините. Ние ще хванем същата посока и може би ще го намерим!

Те закрачиха между скалистия конус и възвишението, от което тримата ловци бяха наблюдавали гробницата, към планините. Все по-ясно се виждаха следите от копитата на Кучильовия кон. Те водеха нагоре между втория и третия хълм. Двамата бандити ги следваха и се изкачваха бавно.

Клисурата не беше така стръмна, както изглеждаше отдолу, и когато стигнаха горе, видяха, че нещо като път водеше покрай отвесно спускащата се стена и очевидно слизаше от другата страна.

Те установиха, че от пътеката се виждаше скалният конус, който бе висок кажи-речи колкото средния хълм, както и околността с изключение на южната страна. Този път сигурно бе проправен от индианците, които ходеха на поклонение при гробницата на великия вожд. Беше обрасъл с какви ли не храсталаци и предлагаше чудесни укрития.

Отекна изстрел и малко след това втори.

Бараха и Ороче се притаиха зад храстите и погледнаха към пирамидата. Далеч зад нея видяха Пепе върху лежащия на земята дон Естебан и Фабиан да се бие с Диас.

— Вижте, сеньор Бараха, те са поискали да избягат! Там тича и исполинът с крачки на Голиат.

— Тоя Тибурсио е наистина страхотен мъжага! Така улучи Диас, че той се сгромоляса. Залагам си главата, че до четвърт час нашите хора няма да са живи. Тези трима мъже не знаят ни милост, ни пощада!

— Добре, че офейкахме! Я чуйте! Не идва ли някой от другата страна?

Те се заслушаха.

Стъпките се чуваха въпреки бученето на водата, стоварваща се в бездната.

— Кучильо ли е?

— Може да е и някой непознат ловец или индианец. Трябва да се скрием!

Малко по-назад две отделни скали се накланяха една към друга. Те предлагаха единственото убежище наоколо и двамата незабавно се възползваха от него.

Пешеходецът се зададе иззад завоя на скалистия път. Беше Кучильо.

— Той е. Да му се покажем ли? — попита Бараха.

— Не. Нека изчакаме. Той спира, няма намерение да се спуска долу. Кучильо наистина спря и погледна надолу към плейсъра. Видя как тримата ловци се връщат с Естебан и Диас и нададе полугласен възглас на уплаха.

При първото си идване в Златната долина той беше обследвал околността и беше открил скалната пътека, която се спускаше от другата страна и водеше към равнината. Като избяга от дон Естебан, той се възползва от нея, за да потърси скривалище за коня си, докато се появи възможност да се приближи отново до бонансата. Дори и не подозираше за присъствието на тримата ловци, нито пък чу изстрелите им, тъй като издигащият се между него и тях хълм бе уловил звука. И ето сега видя ново препятствие пред себе си.

Запита се най-напред какво ли е могло да доведе тук тримата. Дали Тибурсио Ареляно наистина е знаел за бонансата и е последвал експедицията, за да й я оспори? Или се намираше тук, за да си отмъсти на дон Естебан? Кучильо реши да се спусне долу и да послуша петимата мъже.

Но преди това трябваше да стори нещо друго. Недалеч от него от скалата стърчеше дъбът, под който се намираше златният блок. Трябваше да види дали е възможно да го достигне с ласото си. Застана до ръба на скалата, легна на земята и подаде максимално глава, за да погледне надолу.

Слънцето се бе изкачило по-нависоко и лъчите му не се пречупваха както преди в искрящата пяна на каскадата. Но блокът искреше с примамлив блясък. Той притегляше, както вещицата от сагите привлича към дълбините заслушания рибар. Кучильо трябваше да затвори очи и да обгърне с ръка ствола на дъба, за да се пребори със световъртежа, който го бе обхванал.

Ласото стигаше до долу… ама как да изкърти блока и да го изнесе горе, нали трябва да се държи с ръцете си? И нямаше ли тая златна буца да е толкова тежка, че ласото да се скъса?

Продължи да крачи замислен. Трябваше да намери начин да измъкне съкровището горе. Но за това имаше време. Сега най-належащо бе да подслуша пазарлъците.

Той реши, че най-добре ще чува от скалния конус. След като се спусна, затича към индианския гроб и се изкачи незабелязано, понеже петимата мъже се намираха от отвъдната страна.

— Видяхте ли, сеньор Бараха? — попита Ороче, когато Кучильо се отдалечи.

— Той трябва да е наблюдавал от дъба нещо важно.

— И ние трябва да отидем да видим какво е то!

Те се измъкнаха от скалите и приближиха до ръба на бездната. Там легнаха на земята като Кучильо, протегнаха вратове и погледнаха надолу.

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза
Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Виктор Александрович Потиевский , Леонид Максимович Леонов , Меган Уэйлин Тернер , Михаил Васильев , Роннат , Яна Егорова

Фантастика / Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы