Край Бизоновото езеро

С тези думи той прекъсна разговора. Притисна коня с бедра и го подкара с грациозни скокове пред кавалкадата, докато сиболерото остана назад.

Малко преди свечеряване на северния хоризонт изплува памуковият гъсталак, който Соколово око бе набелязал на Умната лисица като място за среща. Там отрядът завари двайсетимата команчи. Те бяха довлекли огромните бали бизонови кожи, използвайки ласата като теглителни въжета.

Следите на апачите отдавна се бяха отклонили наляво, което обаче никой освен сиболерото не бе забелязал, тъй като всички разчитаха на водачеството на команча.

Край лагерния огън се настаниха хасиендерото със своите вакероси и двамата сиболероси, докато Соколово око се присъедини към индианците, които лагеруваха около друг огън.

Сега не беше време за сключване на сделки, понеже бързо се бе стъмнило. Търговията бе отложена за другия ден. Хората наизвадиха взетите провизии да вечерят, а Соколово око разстави обичайните, днес може би дори необходими стражи.

След храна край огъня на белите още дълго бе оживено. Разказваха се най-невероятни истории, които човек може да чуе в прерията, и към полунощ хората се умълчаха и загасиха огъня. Огънят на червенокожите отдавна беше догорял и техните тъмни фигури лежаха около тлеещите му останки без звук и движение, сякаш бяха проснати от куршумите на някой враг.

Слънцето още не беше зачервило хоризонта. На изток се забелязваше само бледо сияние, когато един от индианските стражи пристъпи към спящия предводител и го докосна по рамото.

Някой бял едва ли би усетил това докосване и в будно състояние, ала Соколово око мигом се изправи с пушката в ръка пред индианеца.

— Соколово око заповяда да го повикаме, когато денят поздрави червените мъже!

Команчът направи жест на задоволство и отиде да разбуди Енсинас.

— Какво има? — попита Енсинас с прозявка.

— Битката наближава. Нека моите братя отхвърлят съня от себе си!

На вика на сиболерото се надигнаха всички спящи и едва сега узнаха какво им предстои.

Команчът се приближи към хасиендерото.

— Червените мъже ще се бият заедно с бледоликите и ще вземат скалповете на апачите. Кой ще е предводителят — белият ми брат или Соколово око?

— Моят червен брат е по-опитен от мен, нека той поеме командването!

Соколово око се поклони гордо и одобрително и пристъпи към амбулантния търговец.

— Ще допусне ли моят брат апачите да го убият и да му заграбят имуществото?

— Санта Мадона, хич през ум не ми минава! Ако те дойдат, аз ще избягам, ще…

Команчът прекъсна страхливия мъж с повелително движение на ръката.

— Моят брат ще язди със своите мулета на север, докато престане да вижда храстите, и ще остане там при кожите, докато битката свърши.

Той даде знак.

Команчите, които вече бяха закачили кожите за задната част на седлото, препуснаха. Търговецът ги последва по-бавно. Соколово око трябва да бе напълно сигурен, че апачите са свърнали по неговата диря и че ще дойдат от юг, иначе нямаше да изостави кожите на произвола.

След десетина минути команчите се върнаха. Соколово око нареди да заличат толкова от следите, колкото сметна за необходимо. Разпредели дванайсетимата бели и своите двайсетима индианци между стволовете и клоните на кръговия пръстен от дървета така, че дори най-острото око не би могло в първия миг да открие някого от тях. Той самият застана на място, където обхващаше с поглед южния хоризонт.

Неподвижната фигура на команча наподобяваше статуя, поставена за идните поколения като възпоминание за храбрите дръзки племена, на които някога е принадлежала тази просторна страна и които е трябвало да умрат с пушка в ръка и нож между зъбите, защото не са пожелали да превият вратове пред ярема на цивилизацията.

На юг се появи разтеглена редица от тъмни точки, които бързо се приближаваха и уголемяваха.

— Уф! — прозвуча предупредително от устните на Соколово око и стаените съюзници разбраха, че врагът приближава.

Апачите препуснаха във все по-стесняващ се полукръг. Ел Местисо и Мано Сангриенто яздеха начело, за да държат под око следите. На няколко пушечни изстрела от дървесната група те спряха да се съвещават.

Едва сега команчът се сети за пропуска, който бе допуснал. Следите на завърналите се индианци бяха заличени само на късо разстояние. Обходеха ли апачите окръжността от дървета, за да разузнаят района, неминуемо щяха да стигнат до предположението, че врагът се крие вътре. Но той се успокои с мисълта, че апачите не биха могли да знаят, че към белите са се присъединили двадесет команчи…

Якия дъб насочи коня си към двамата пустинни разбойници.

— Дирята на бледоликите води към дърветата.

— Те не са там — рече Ел Местисо. — Команчът или е бил сляп, та не е забелязал как следата на моите братя се отклони на запад, или не е възнамерявал битка, а само да продължи с търговеца.

— Команчът е страхлив чакал, който бяга от апачите и вие от страх, когато съгледа някое копие!

— А дори и да са спрели за почивка сред дърветата, то отдавна са се измели. Те са тринайсет мъже и начаса биха офейкали, като видят да приближават петдесет апачи.