Край Бизоновото езеро

— Чакат го два пъти по десет червени братя.

— Иска ли той да ми помогне да заловя апачите? Те ми откраднаха коне.

— Бледоликият има добро лице и открити очи. Соколово око ще го заведе при чакалите на саваната, когато изпълни мисията, която го води в страната на белите.

— Каква е мисията?

— Воините на команчите бяха на лов и имат много сиболови51 кожи, за които искат барут и олово, пушки и ножове, одеяла и тютюн…

Тратанте се надигна и го прекъсна.

— Нещата, от които моят брат се нуждае, ще получи от мен. Аз имам всичко, каквото неговото сърце желае.

— И моят бял брат ще ни даде за кожите каквото желаем?

— Да. Къде са те?

— Половин слънце и малко лъчи оттук.

— Ще яздя със Соколово око! Кога ще потегли той?

— Когато бледоликите са готови да го следват.

— Тогава тръгваме веднага! — рече хасиендерото.

Беше му много приятно, дето попадна на команча, благодарение на когото щеше да получи може би помощта на двадесет бойци и да стане по този начин равен по брой на апачите.

— Да, тръгваме веднага! — реши и търговецът, събирайки вързопите си, за да ги натовари отново на мулетата.

Сиболеросите се присъединиха към преследвачите и скоро мъжете, които само допреди четвърт час нито се бяха виждали, нито познавали, бяха готови да възседнат конете си.

Кавалкадата потегли, и то в същата посока, в която дон Естебан бе напуснал града.

Извън селището, до примесен с диви лози елшак, Соколово око прикова поглед към земята. Той яздеше начело и, изглежда, беше забелязал нещо.

Наведе се малко по-ниско от врата на коня си. Един стрък дива тученица бе стъпкан, а отпечатаните в меката почва стъпала ясно показваха, че оттук двама босоноги мъже са се отправили към гъсталака.

Проницателният команч вече знаеше достатъчно.

Беше си помислил, че двамата разбойници ще положат всички усилия, за да узнаят какъв ще е резултатът от срещата във вентата. Ето защо очакваше, че те ще залегнат в засада нейде извън града. Това се потвърди, знаеше също, че бащата и синът се крият в шубрака и го наблюдават как минава с придружителите си край тях. Той продължи да язди с физиономия, сякаш си нямаше ни най-малко понятие за опасното съседство.

И все пак животът му висеше на косъм.

Кървавата ръка подпря цевта на пушката си на един чатал и се прицели.

— Стой, дърт шмекер! — повели синът му. — Искаш да извършиш глупост?

— Глупост ли е да очистиш един мошеник, който си достави удоволствието да ни издаде?

— Не, Той ще се прости с живота и скалпа си, това е сигурно. Но не сега.

— И все пак сега. Не му подарявам повече нито час!

Той се прицели и наистина щеше да натисне спусъка, ако синът му не беше избил рязко оръжието от ръката му.

— Побъркал ли си се, старий празноглавецо? Да не би да се каниш да ни окачиш целия отряд на врата, та да одерат нас вместо апачите?

— От тях аз не се боя. Или теб може би те е страх, а?

— Още една такава дума и ще ти вкарам ножа в гърлото. Тип като теб няма ни най-малко право да ме поругава. Ти отдавна вече си си заслужил едно добро ръгване или по-дълбоко рязване, защото по тоя начин светът би се отървал от най-големия паразит, който може да съществува!

— Внимавай, безделник, понеже и аз като теб няма да се оставя да бъда оскърбяван! — изфуча разбойникът яростно. — Който прикачва такива епитети на баща си, не заслужава куршум или острие, а само въже.

— Млък, иначе ще превърна думите си в действителност! — обърна се рязко към него синът му.

Старият промърмори нещо на себе си и сложи пушката настрана.

Ел Местисо проследи с очи отдалечаващия се отряд, докато той изчезна.

— Те взеха бакалина със себе си.

— Кои те? Да не би вакеросите, които нямат и толкова, че да си купят дори лакът калпаво калико?

— Те не, но команчът. Предполагам, че е пратен да потърси някой тратанте за разменна търговия.

— Ами че тогава боклуците на оня няма да бъдат наши!

— Наистина, ако трябваше да разчиташ на собствената си мъдрост и храброст. Твоята кратуна отдавна вече не е в състояние да измисли свестен план.

— Измисли го тогава ти!

— Това не е нужно — аз съм вече готов.

— Е?

— Бакалинът трябва да умре, а джунджуриите му да станат наши. С тая работа сами няма да се справим и се налага да отидем при апачите.

— Брей, твоята мъдрост наистина била по-голяма от моята! Само не дрънкай повече за кратуни, щом като не можеш да измъдриш нищо по-добро! Как се каниш да идеш първо при апачите, пък после с тях да настигнеш и бакалина, като сме пеша?

— Пергиш, караш ме да те съжалявам! Време ти е да вървиш в пръстта, след като с нищо не си полезен вече! Не виждаш ли корала52 отсреща в полето?

— Аа, така става!

— Апачите са яздили първо на север и после са свърнали на запад. Ако ние тръгнем на северозапад, то трябва да се натъкнем или на тях, или на следите им, а останалото ще дойде от само себе си. Те са смъртни врагове на команчите и сега са подхванали битка с белите. Ще ни бъдат благодарни, ако им посочим улов като Соколово око — техния най-омразен и опасен враг.

Ел Местисо напусна скривалището и Кървавата ръка го последва.