Край Бизоновото езеро

Здрачът настъпи. Вечерта бързо го последва и когато Соколово око се качи на коня си, звездите вече светеха на небосвода.

Той мина покрай редица шатри, а не напряко. Дали пък не вярваше, че още един път ще може да зърне Мо-ла?

Кожата, затваряща входа на вождовата палатка, остана спусната. Младият човек насочи животното към откритата савана. Не беше яздил и няколко минути, когато пред него се надигна тъмна, стройна фигура.

— Соколово око!

— Мо-ла!

— Толкова зли ли са Дяволите, както татко каза?

— Още никой не е успял да ги надвие.

— Тогава звездата, към която Мо-ла гледа, ще угасне!

— Тя ще свети и никога няма да залезе!

— Толкова ли е необходимо да станеш вожд?

— Соколово око би умъртвил Дяволите и без тази награда. Те са убили брата на неговото Цвете и трябва да умрат.

— Далеч навътре в степта живеел мъдър шаман, който имал власт дори над смъртта. Той дал на скуав на Умната лисица една велика медицина, която да я закриля от смъртта.

— Кой има тази медицина?

— Мо-ла. Тя я получи от своята майка, когато тя се отправи към Страната на душите. Ще я вземе ли Соколово око?

— Ще я вземе.

Тя му подаде амулета, Соколово око го взе и окачи на врата си.

— Сега ще бъде ли спокойна Мо-ла?

— Тя вече няма да се страхува.

Той й подаде ръка от коня и препусна. Тя остана заслушана, докато отзвучаха ударите от копитата, и се върна незабелязано в бивака…

Два дни по-късно във вентата на достопочтения сеньор Франсиско Металха седеше пъстра компания.

На една маса се бяха облакътили двама сиболерос48, облечени изцяло в бизонова кожа. Техните груби, яки фигури, здрави пестници и енергични черти на лицата говореха ясно за трудностите на напрегнатия им занаят.

Ласата, увити около телата им, бяха двойно по-здрави от обичайните примки, а опрените до тях пушки сигурно дълго време са били в употреба, без нито веднъж да са били истински почистени и излъскани.

На две събрани една до друга маси седяха девет вакероси с един добре облечен сеньор, който очевидно бе техният хасиендеро.

Срещу тях един тъмен ъгъл бяха заели две персони, които човек от пръв поглед би сметнал за папагоси. Единият беше възрастен, другият сигурно броеше половината от неговите години.

Бялата коса на стария и черната на младия бяха вързани с бяла кожена лента в задната част на главата, така че образуваха кок. Плитки кръгли шапчици, изплетени от груба прежда и украсени със снопче пера, покриваха темената им и се пристягаха от кожен подбрадник. Двамата бяха босоноги, а горната част от телата им бе загърната с грубо вълнено одеяло.

Шарките на лицата им трудно се забелязваха, тъй като дълбоката, ниска стая имаше само два малки прозореца, чиито стъкла бяха така затъмнени, че слънчевите лъчи проникваха едва с половината си светлина.

Край свободната още маса бе застанал един тратанте49, който подреждаше съдържанието на два обемисти вързопа. Той не забелязваше алчните погледи на двамата папагоси.

Хасиендерото тъкмо довършваше разказа си.

— Да, двайсет коня ми задигнаха мошениците апачи, ама, por Dios, аз ще си ги върна! Следите им заобикалят града, ние се отбихме тук само колкото за едно малко подкрепително. Не бихте ли дошли с нас, дон Франсиско?

— Благодаря, сеньор. Предпочитам една хубава чашка пулке пред ръгване между ребрата или срез около косите — отвърна съдържателят. — Изброихте ли следите им?

— Над четирийсет са.

— Ами че тогава човек направо може да го хване страх за напетата експедиция, която дон Естебан де Аречиса поведе към Апачерията!

— Заради тия четирийсет или петдесет едва ли. Та нали червенокожите не живеят като нас на големи енории; те се нуждаят от много място и обичат да са разпилени. Един народ има много племена, а всяко племе се дели на отделни шайки, всяка от които действа за своя сметка. Може да се приеме, че моите конекрадци изобщо не знаят за експедицията, иначе щяха да я последват.

— Накъде се насочват дирите?

— Право на север.

— Значи към саваната. При това положение ние тук в пресидиото сме се отървали от мошениците!

— Но те от нас — не. Вярно, превъзхождат ни по брой, защото ние сме само десет мъже, но аз мисля, че един добър вакеро като нищо се наема с петима такива негодяи. Ако пък намеря някого, който пожелае да се присъедини към нас, ще му заплатя по две квадрупли за индиански скалп.

При тези думи единият от сиболеросите се изправи.

— Сериозно ли говорите, сеньор?

— Напълно. Защо?

— Защото бихме искали да спечелим няколко от вашите златни монети.

— Защо не? — рече хасиендерото, докато измерваше двамата внимателно с поглед. — Не ми изглеждате новобранци в занаята. Мога ли да попитам за името ви?

— Аз се казвам Енсинас, а моят спътник — Паскуал. Ние всъщност сме на път за хасиендата Дел Венадо, където обикновено помагаме на дон Агустин при жигосването на стадата му. Вие познавате ли го?

— Познавам го добре. Той е най-богатият скотовъдец в цяла Сонора и има дъщеря, която е толкова красива, че човек изобщо не може да я опише.