Край Бизоновото езеро

— Цветето на команчите е като слънцето, което праща светлина, и като извора, който дава свежест. Тя няма да бъде робиня, а господарка във вигвама на Соколово око, както жените на бледоликите! Хоуг!

Той тръгна. С последната дума бе превърнал обещанието си в клетва, обещание, каквото навярно никой горд воин не е правил още на някое индианско момиче. Соколово око познаваше обичаите на белите. Знаеше как те ценят своите жени и любовта към красивата дъщеря на вожда го накара да вземе твърдото решение да й отреди едно място не под, а до себе си.

Час по-късно команчите се завърнаха от лова и докараха богата плячка. Един от тях яздеше наопаки оседлан кон, до чиято опашка висяха пушка, нож, томахавка и ласо. Беше индианецът, ранил по погрешка Соколово око. Той бе свел ниско глава и веднага щом отрядът пристигна, изчезна от срам във вигвама си.

За жените се отвори двойна работа. Изсушеното месо трябваше да се снеме и по ремъците да се накачи прясното. Мъжете искаха да бъдат обслужени. Огньовете бяха запалени и скоро пред палатките се оформиха групички мъже, които пушеха, бъбреха или мълчаливо почиваха, чакайки приготвяното от жените ядене.

Умната лисица седеше в своя вигвам и наблюдаваше дъщеря си, която шеташе чевръсто. Обитателят на прерията също има сърце, което бие за близките, макар и неговите обичаи да са по-сурови от нашите.

Мо-ла беше единственото му щастие. Умната лисица беше загубил двама синове — единият, паднал в битка срещу апачите, другият, убит от бандитите на степта. Беше му останало само третото дете — дъщерята.

Лисицата беше най-умният и тачен вожд сред команчите. Ето защо неговата дъщеря можеше да се омъжи единствено за воин, който да е вожд — умен, мъдър и разсъдлив в съвета, но храбър и хитър в боя. Един ден бащата бе забелязал, че един от последните му воини обича Мо-ла, а и на всичкото отгоре и тя откликва със същото влечение. Това го разлюти и той прокуди младежа от палатката и огъня си.

— Цветето на команчите ще стъпи само във вигвама на вожд с голямо име!

Така бе прозвучала тогава думата му и младият мъж си го бе отбелязал.

Един ден той изчезна от лагера — накъде, никой не знаеше. Скоро обаче запристигаха вести за него от всички посоки. Той беше предприел съвсем сам едно авантюристично пътуване. Край всеки лагерен огън, във всяка колиба и вигвам скоро се заговори за него. Той беше тръгнал да си извоюва име или да загине, ала когато се върна, покрит с рани и отрупан със скалпове, нямаше нужда да известява името си, защото то вече го бе изпреварило — Соколово око го бяха нарекли апачите. Беше посрещнат с ликуване и скоро го признаха за най-способния воин в своето племе, когото използваха за най-мъчните начинания, които не можеха да поверят на друг.

Мо-ла беше горда с него, а и Умната лисица тайно се радваше.

Първата половина от задачата си младежът беше изпълнил — носеше уважавано име. Втората половина беше по-мъчна за решаване — вожд можеше да стане единствено, ако избухнеше война между команчите и апачите или ако му се удадеше друга възможност да се отличи чрез някое изключително дело.

Соколово око стоеше пред вигвама си, загледан към саваната, към чийто западен хоризонт се спускаше все по-уголемяващият се слънчев диск и обливаше с трептяща мараня равнината.

Откъм редицата палатки се зададе бавно негов пламенен другар.

— Моят брат трябва да отиде при вожда!

Соколово око кимна и се упъти към вигвама на Лисицата.

Вождът му посочи с ръка проснатата до него кожа от пантера и му предложи лула.

Соколово око седна и дръпна няколко пъти, след което върна калюметата на вожда.

— Куршумът на един хлапак улучи Соколово око — поде Лисицата. — Раната опасна ли е за него?

— Цветето на команчите наложи върху нея тревата на изцелението. Нейните ръце са меки и нежни, а пръстите й — като остриетата на утринната зора — нощта на болестта и смъртта се отдръпва пред тях.

Мо-ла чу тези думи и се изчерви. Той се бе осмелил да говори за техните любовни дела — това бе знак, че е сигурен в постигането на целта си.

— Виделината на утрото поема по небето и вечерта отново изчезва — отговори Лисицата по алегоричния начин на изразяване на индианците, които говорят за себе си и другите най-често в трето лице. — Моят син не е в състояние да я задържи.

— Но тя се връща — отвърна младежът късо и гордо.

— Връща се — повтори вождът, насочвайки се към своята цел — и осветява плячката на команчите, които ловуваха и убиха бизони. Кожите на животните лежат пред вигвамите и никой воин няма да ги вземе със себе си по родните пасища.

— Бледоликите се нуждаят от кожите за ходилата на своите мокасини.

Вождът кимна, доволен от проницателността на Соколово око, който го беше разбрал.

— На юг лежи страната на бледоликите, с които апачите воюват, а команчите живеят в мир.

— Тя се казва Тубак.

— Моят син познава ли я?

— Соколово око видя каменните колиби, които те наричат град.

— Колко бледолики живеят там?

— Соколово око не можа да ги изброи — бяха повече от трите племена на команчите.

— И как наричат те този град?

— Както наричат страната — Тубак.

— Има ли там барут и олово?