Край Бизоновото езеро

— Това, което казвате за неговото богатство и нейната красота, е вярно. Освен това двамата са в същата степен добри и благодетелни. Ето защо не е чудно, че двама сиболероси предприемат всяка година такова пътешествие, за да навестят сеньор Агустин Пена,

— Къде ще проведе той тази година ловката си хайка?

— Край Бизоновото езеро. И ако не се заблуждавам, младата дама също ще дойде с него. Преди година той бе принуден ясно и категорично да й го обещае.

По-младият от двамата папагоси наостри слух. Той се обърна към възрастния и му прошепна на английски:

— Чуваш ли, старо? Сеньората ще отиде!

— Да я вземе дяволът!…

— Не, не той, а аз ще я взема!

— Че да ти провърви както някога, когато оня Тибурсио Ареляно… Zounds50, твоята пушка беше къде-къде по ценна от момичето с жълто около устата. Който отправя очи към някоя жена, той се заслепява. Убедих се в това при майка ти, червената вещица…

— Дърто, остави майка ми на мира, тя е била хиляди пъти по-достойна от теб! Виждаш ли нещата, които тоя тратанте е разопаковал?

— Виждам ги добре, защото не мисля за никакво момиче и следователно не съм сляп — отговори другият жлъчно. — Погледни навън към мулетата, ако искаш да видиш още повече!

Пред къщата бяха спънати конете на хасиендерото, а за куките на кепенците бяха вързани две добре натоварени мулета, принадлежащи на амбулантния търговец, който бе донесъл в салона на кръчмата малка част от стоката си.

Младият папаго отдавна ги беше забелязал.

— Стоките трябва да станат наши, старо!

— То се подразбира от само себе си! Но как?

— Ще го ошушкаме!

— Естествено! Но къде?

— Ще видим. Почакай само да си отвори устата. Сигурно ще каже каква посока се тъкми да хване.

— Може би ще тръгне към апачите.

— Няма да го стори, защото всеки знае, че апачите не гледат с добро око на белите. Те просто ще му вземат стоката и после ще му видят сметката.

— Или към команчите.

— Това е по-вероятно. Тези негодяи сега се държат за белите, а ние пък хич не бива да им се мяркаме пред очите, макар да не сме апачи.

— Защо застреля в гръб младия вожд?

— Защото ми се беше изпречкал на пътя. Дъртата лисица бих уцелил още по-добре. Той веднъж завинаги ни беше забранил да минаваме през територията на неговото племе.

Тратанте подреди стоките си и се надигна. Пристъпвайки към масата на хасиендерото, той предложи нещата.

— Откъде идвате? — попита онзи.

— От Ариспе.

— И накъде отивате?

— Не зная. Насочвам се според случая.

В този миг вратата безшумно се отвори и влезе един мъж, който веднага привлече върху себе си цялото внимание на всички присъстващи.

Беше Соколово око, команчът.

Мускулестите телесни форми и гордата, еластична походка, с която младият мъж пристъпи, нямаше как да не направят веднага впечатление. Широките му рамене и силните гърди бяха голи; около тънкия си кръст бе увил фино изтъкано салтилско одеяло. Гамаши от яркочервено сукно покриваха подбедриците му; извезани с конски косми бандажни ленти и своеобразно изработени от четината на бодливо свинче жълъди обхващаха гамашите над глезените, а краката бяха обути в богато орнаментираните мокасини, които Мо-ла му бе подарила.

На главата си носеше чудата украса, която приличаше на тесен тюрбан. Това всъщност беше лента за чело, направена от две пъстри, художествено намотани ивици плат. Косите му падаха в две плитки върху раменете. В тях бяха вплетени малки сребърни монети, продълговати раковини и цветни ленти. Изсушената кожа на гърмяща змия се провираше през диплите на лентата над челото, а тракащата опашка и главата лежаха на раменете между косите, като пораждаха чувство за странна дивота.

Ако лицето не беше променено от нанесените шарки, човек можеше да се полюбува на чисто римски нос, високо чело с изписани по него неустрашимост и усет за правдивост, дръзко очертана уста и две очи, които бяха предопределени да подчиняват с погледа си всичко. Едва забележимо изпъкналите скули не нарушаваха красивата хармония на чертите, напротив, правеха я още по-пленителна.

Оръжията му се състояха от леко закривен нож за скалпиране, бляскаво шлифована томахавка, изкусно изплетено ласо, провиснало от хълбока му, и пушка, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи.

Команчът вдигна леко ръка за поздрав и с един-единствен поглед обхвана присъстващите с такава изчерпателна прозорливост, сякаш ги бе наблюдавал дълго време.

Онова, което никой от другите не беше забелязал, веднага привлече вниманието му — чудесните пушки, които двамата иначе толкова окаяно изглеждащи папагоси държаха между коленете си.

Беше тихо; всеки звук бе замрял при появата му. Соколово око пристъпи на три крачки пред папагосите и запита:

— Моите червени братя са бедни. Те срещу възнаграждение ли работят за белите мъже?

Западналото племе на папагосите се наема срещу най-обикновена надница, за да влачи едно мизерно съществуване — работа и сън.

— Моят брат право каза.

— Какво работят братята ми?

— Те са вакероси по полето.

— Къде са оставили те конете и ласата си?

— Те вързаха своите животни пред града.