Край Бизоновото езеро

Коралът принадлежеше на една недалеч разположена хасиенда. Хората се занимаваха наблизо с работата си. Двамата разбойници малко ги беше грижа за тях. Те закрачиха бавно и уверено нататък, сякаш имаха пълното право на това, което се канеха да извършат, и се метнаха през стобора. Полудивите коне се сепнаха и опитаха да избягат. Това не им се удаде, макар двамата мъже да не бяха снабдени с ласа. Те хвърлиха одеялата си върху главите на два от конете и в мига, в който животните спряха стреснато, се намериха върху гърбовете им, прескочиха оградата и препуснаха.

Без седла, стремена и юзди те поеха в посока северозапад. С бодрите, неяздени коне за един час те изминаха разстояние, за което на апачите им бе необходимо двойно повече време. Когато взе да притъмнява, наистина се натъкнаха на широка диря, която според броя на копитните отпечатъци трябваше да е търсената.

— Минали са преди около двайсет минути — отбеляза Ел Местисо.

— Няма да ги настигнем преди спускането на мрака.

— Огънят им ще ни свети.

— Ако са толкова непредпазливи да запалят.

— Те са достатъчно на брой, за да се страхуват от преследване. Ще запалят лагерен огън и няма да вземат други предпазни мерки, освен разставянето на няколко стражи.

Неговото мнение се потвърди. Само след няколко минути следите вече не се различаваха — видяха пред себе си малка светеща точка.

— Това е лагерният огън!

Като приятели на апачите те се отказаха да се промъкнат по обичайния начин, а продължиха да яздят в бърз галоп и под шумните удари на копитата към бивака.

Викът на единствения пост се чу пред тях, последван от многогласния хор на всички индианци, които се надигнаха да посрещнат приближаващите се.

Смесената кръв скочи от запотения кон и пристъпи безстрашно към тях.

— Ел Местисо! — прозвуча наоколо.

Всички познаваха страшния мъж. Бяха любопитни да разберат какво го бе довело днес при тях.

— Кой е предводителят на моите червени братя?

Един пристъпи напред. Той не носеше орлови пера — отличието на вожд, но не бе трудно да се види, че е способен да предвожда едно отделение.

— Якия дъб заповядва на апаческите воини.

На червеникавата светлина на лагерния огън дивакът наистина изглеждаше висок, широкоплещест и стабилен като чворестия ствол на дърво, чието поместване не е по човешките сили.

— Към кой вожд се числят червените ми братя?

— Черната птица изпрати своите воини да вземат коне от бледоликите.

— Те са извършили каквото той им е заповядал — отговори Ел Местисо. — Двайсет сърцати животни са дошли в техните ръце, но бледоликите са по петите им с ласа, пушки и ножове, за да си върнат конете.

— Апачът се смее над своите врагове!

— Също и над команчите?

— Той ги презира. Но кракът на команчите е далеч от следата на апачите!

— Команчът е по дирята им заедно с бледоликите! — заяви метисът.

Якия дъб го погледна удивено.

— Какво дири команчът при бледоликите и как се е озовал по стъпките на апачите?

— Той дойде в Тубак за търговец, който да занесе на неговите братя и сестри барут и олово, одеяла и мъниста. Натъкнал се е на дирята на апачите и ще я следва с бледоликите.

— Команчът сигурно ще е някое куче, което човек не може да повика по име.

— Той има голямо име.

— Как гласи то?

— Соколово око.

Апачът не отговори, но въпреки обичайната сдържаност на индианците пролича радостната изненада, която го обхвана при споменаването на името. Другите също вдигнаха погледи в очакване какво ще реши.

— Сигурен ли е моят брат, че команчът е Соколово око?

— Той говори с него.

Метисът благоразумно премълча по какъв начин е протекъл разговора.

— И той ще ни отведе при него?

— Да.

— Какво ще трябва да му дадат апачите в замяна?

Якия дъб знаеше от опит, че когато двамата мъже вършат нещо, окото им е все в собствената изгода. Ето защо Ел Местисо и Мано Сангриенто вдъхваха страх у индианците, но не бяха почитани и обичани.

— Той иска за себе си търговеца и имуществото му.

— Той ще го има. Скалпът на команча е по-ценен за апачите от цяла савана, пълна с бледни търговци. Къде ще срещнем бледоликите?

— На изток. Но моите братя трябва да се придържат малко на юг, за да не се натъкнат на тях, а да им се появят в гръб.

— Моят брат е умен и мъдър. Кога ще потеглим?

— Веднага.

— Те колко са на брой?

— Тринадесет души с команча.

— Тринадесет, това е числото на нещастието при бледоликите. Те ще видят слънцето още само един път!

Подразделението на апачите действително наброяваше петдесет мъже, както Соколово око съвсем правилно бе казал във вентата. Якия дъб заповяда на шест от тях да останат през нощта край огъня и да пазят задигнатите коне, а на заранта да чакат, докато той се върне с останалите.

Другите яхнаха животните си, двамата разбойници застанаха начело и скоро кавалкадата изчезна в мрака на нощта.

През това време Соколово око бе следвал без прекъсване пътя си. Не напредваха бързо, тъй като тежко натоварените мулета на търговеца можеха да се придвижват само в бавен ход. Хасиендерото често опитваше да завърже разговор с команча, ала намерението му се сблъскваше с мълчаливостта на скъпия на думи, вглъбен в себе си мъж.