Читаем Край Бизоновото езеро полностью

— Воините на апачите ще връхлетят дърветата и няма да съзрат нито един враг!

Той даде знак, вдигна пушката високо във въздуха и препусна с развети коси. Като в дива гонитба го последваха другите.

Кръгът от дървета беше прекъснат от юг и оттам апачите нахлуха във вътрешността. Не се виждаше никакъв враг, нито един лист не трепваше. По земята се забелязваха следите от два огъня. Острите очи на Ел Местисо веднага забелязаха, че единият произхождаше от индианци, а другият — от бели. Той се наведе, за да огледа по-внимателно земята, и това движение му спаси живота.

Измежду клоните проблесна изстрел и куршумът, който дойде от обкованата със сребро пушка на Соколово око, щеше със сигурност да го улучи, ала така само го рани в ухото.

Апачите нададоха неописуеми викове, които обаче бяха заглушени от трясъка на повече от двадесет пушки и свистенето на вражески стрели. Клоните и вейките наоколо запращяха и скритите команчи и бели се нахвърлиха върху апачите.

Завърза се ужасяваща битка. Соколово око беше захвърлил пушката и сграбчил томахавката.

С един тигърски скок той изстреля коня си всред най-гъстия куп. Вдигна го на задните крака и го развъртя наоколо. Бойната му секира събори двама-трима апачи от конете. Спря пред Якия дъб.

— Апачът е крадец. Той задига коне и обича разбойниците на пустинята. Неговата кожа ще увисне на седлото на команча.

— Куче на команч, крастава жаба! — кресна в отговор противникът и размаха томахавката си.

Соколово око бе хванал здраво дръжката на своята бойна брадва. Той нанесе насрещен удар отдолу нагоре и улучи ръката на Якия дъб с такава сила, че оръжието на апача прелетя с късо вихрено въртене край тялото на команча и коня му, забивайки се дълбоко в земята.

— Уф! — извика Соколово око. Томахавката му блесна и се заби в главата на врага.

Не му остана време да измъкне оръжието, защото беше сграбчен отзад и съборен от коня…

Когато куршумът прелетя край главата на метиса, ранявайки ухото му, той вдигна поглед и забеляза втурналите се към него и баща му вакероси.

— Внимавай, старо, отваря се работа! — викна Ел Местисо и скочи от коня.

И той като Боа роз и Пепе беше от онези мъже на саваната, които са пребродили пеша целия континент и разчитаха повече на нозете си, отколкото и на най-добрия бегач или боен кон.

Мано Сангриенто също скочи и застана до него.

Те извъртяха пушките и заудряха с приклади. Но така можеха да се отбраняват само временно. Скоро осъзнаха, че пред себе си имат врагове, срещу които няма да постигнат нищо. Почти всички вакероси бяха мъже, служили във войската на едно от често сменящите се правителства на Мексико, и бяха обучени добре.

— Ела, старо! — подвикна Ел Местисо и се хвърли на земята. Кървавата ръка отново стоеше до него и неколцина врагове паднаха жертва на техните мощни удари.

Тогава Ел Местисо видя Соколово око да си пробива път към Якия дъб. Отхвърли неприятелите от себе си и затича нататък. Метнал се наполовина върху коня на команча, той го смъкна назад и ножът му проблесна, ала самият бе намушкан в ръката.

Енсинас се биеше наблизо и забеляза опасността, в която бе попаднал команчът. Неговият нож го спаси, защото Ел Местисо отпусна ранената си ръка и мигновено бе приклещен от Соколово око.

Двамата се притиснаха в прегръдките си. При такива противници борбата щеше да бъде ужасна, но не се стигна дотам, защото апачите нападнаха Соколово око, а команчите се нахвърлиха върху метиса — всеки да защити предводителя си. Двамата борци бяха принудени да освободят ръце, за да се обърнат назад. Но Соколово око успя да изтръгне томахавката на един апач.

С нея той проникна в постепенно намаляващия куп врагове и с всеки удар поваляше по един противник.

Но и Ел Местисо се бе освободил от своите нападатели.

— Всичко свърши! — викна към него баща му.

Първият залп на белите и команчите беше прострял половината апачи. Сега малцина се биеха с превъзхождащия ги враг.

— Да изчезваме! — отговори Ел Местисо и сграбчи юздите на най-близкостоящия кон, за да се метне на гърба му.

Мано Сангриенто стори същото и за секунди излязоха от обсега на пушките.

Летяха на запад. Едва когато видяха, че не са преследвани, спряха.

— По дяволите! — изруга Кървавата ръка, почти останал без дъх, — такова нещо никога не ми се е случвало!

— И на мен — изрече Ел Местисо със святкащи от ярост очи.

— Тоя команч е един страхлив негодник, който се крие, за да убие коварно честния боец.

— Страхлив негодник? Ти не си ли вършил стотици пъти същото, старо? Казвам ти, той е кадърен тип, с когото посивял, беззъб вълк като теб хич не бива да се мери. Самият аз на негово място не бих могъл да постъпя по-добре и това е всичко, което мога да ти кажа! Ама той зле ще си изпати.

— Зле ще си изпати? Смехотворна заплаха от този, който бяга от него!

— Мълчи, иначе ще ти затворя плювалника! Бягството бе продиктувано от благоразумието, в противен случай и при най-добрата ни съпротива щяхме да бъдем смазани от надмощието му. Но кълна ти се, че въпреки всичко аз ще се сдобия със скалпа му!

— Само кажи как и къде!

Перейти на страницу:

Похожие книги

В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза
Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Виктор Александрович Потиевский , Леонид Максимович Леонов , Меган Уэйлин Тернер , Михаил Васильев , Роннат , Яна Егорова

Фантастика / Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы