Край Бизоновото езеро

Навън до хоризонта се виждаха тук и там отделни ездачи или цели дружини червени ловци, докато пред палатките се мяркаха само жени и момичета, занимаващи се със сушенето на месото, остъргването на кожите, счукването на царевици и разни други домакински работи.

Палатката в средата беше по-висока и по-просторна от другите и на върха й имаше снопче орлови пера, раздвижвани леко от вятъра.

Пред входа седеше девойка и разкрасяваше един мокасин с богата орнаментировка от конски косми. Стъпалото, за което бе предназначен този полуботуш, трябва да бе малко, макар и не пък дотам малко и изящно като нейното, а явната любов, с която тя се бе отдала на заниманието си, навяваше предположението, че бъдещият притежател на художественото произведение не й беше непознат или безразличен човек.

Девойката беше красива, може би най-красивата в целия лагер. Тя беше детето на вожда, комуто принадлежеше палатката, и рангът на нейния баща й бе придал прелестната самоувереност, присъща за всяко от нейните грациозни движения.

Мокасинът беше готов. Тя го постави до другия — вече напълно завършен, и се изправи. Големите й тъмни очи забелязаха нещо, което привлече вниманието й. Малката светлокафява ръка прибра от челото буйната черна коса, спускаща се на вълни до кръста. Тя засенчи с десница очи, за да вижда по-добре.

Радостна усмивка озари нейните рязко очертани, но нежни и закръглени черти. След минута смуглата й кожа пребледня, а кракът й се вдигна боязливо, за да се завтече напред, към самотния конник, който се носеше в галоп към бивака.

Той яздеше кон, който би предизвикал възхищението на всеки познавач, и седеше с такава сигурност на гърба му, сякаш двамата бяха излени заедно. Ловната му дреха бе изцапана с кръв, а от левия ръкав капеше кръв на земята.

Ездачът също беше видял девойката. Очите му заблестяха и вместо да се насочи към някоя от външните палатки, накара бегача си да го отнесе с горда стъпка до нея.

С един ловък скок застана изправен пред нея.

— Какъв враг видя Мо-ла, Цветето на команчите, та ликът й е пребледнял като саваната през зимата, а ръката й трепери като стрък трева в утринния вятър?

— Смъртта — отвърна тя.

— Смъртта не е враг на храбрия воин. Тя му подава ръка само за да го отведе при Великия дух.

— Храбрецът умира в битката, а не под удара на бизон!

— Соколово око няма да умре от рога на бизон. Неговата ръка е здрава, куршумът — сигурен, а ножът — остър. Бизонът не го достигна, а свърши пред неговите крака. Но ловците на команчите получиха треска при вида на стадата и не виждат накъде пращат своите куршуми. Те не улучиха бизона, а ръката на спътника си.

— Животът бързо отлита с кръвта. Нека Соколово око влезе във вигвама, за да го превърже Мо-ла!

Тя вдигна мокасините от земята и закрачи пред него.

Той я последва. В държането на момичето се чувстваше предпочитание към него, с което навярно никой друг не можеше да се похвали.

Във вътрешността на палатката Соколово око разголи ръка, в чиято горна част бе заседнал обезсилен куршум. Извади ножа от колана си и й го подаде.

— Нека Мо-ла отстрани оловото!

Една индианка не се отдръпва разтреперана пред огнестрелни рани. Момичето изследва раната първо с опипване, като натискаше леко с пръсти ръката, докато установи местоположението на куршума, и после опита да го извади с ножа. Тази процедура причиняваше извънредно голяма болка на Соколово око, но той не помръдваше, а гледаше безмълвно малките ръце, които дружески и предпазливо се занимаваха с него.

След броени мигове Мо-ла отстрани куршума. Откачи връзка изсушени билки и скоро превръзката бе готова и кръвотечението спряно.

— Соколово око няма треска и преди луната да се смени, раната ще се е затворила. Мо-ла познава своите растения; тя самата ги е събирала в часа, когато росата пада от звездите и Добрия дух благославя цветята.

— Знае ли Мо-ла кое цвете той най-добре е благословил?

— Соколово око ще й каже!

— Цветето на команчите.

Очите му заблестяха с особена, дълбока светлина. Той се наклони отново към нея, за да докосне ръката й. Тя не сведе клепачи, а впи прям поглед в неговия.

— Големият воин обича само битката и опасността, той не поглежда цветето, скрито в тревата.

— Той го е видял и желае да украси с него вигвама си, за да си отдъхва до неговото сърце от ехтежа на сражението и напреженията при лова. Ще поиска ли то да живее с него под палатката му?

— То иска!

Соколово око я погали с ръка, изцапана все още със собствената му кръв, по меките коси.

— Умната лисица е баща на Цветето. Соколово око ще говори с него!

— Умната лисица обича Соколово око. Той ще го дари с Цветето, ако той донесе скалповете на неговите врагове.

— Соколовото око ще тръгне и ще донесе толкова коси, колкото вождът иска да види. Той знае пътя към воините на апачите и ще чертае с ножа около главите им, докато заплати за Мо-ла.

— Пътят е ширен и дълъг много слънца. Нека Соколово око вземе тези мокасини, за да остава кракът му винаги млад и силен при преследването на апачите!

Той взе леките обуща, които тя тайно бе изработила за него.