Край Бизоновото езеро

— Сега сме готови — рече Боа роз. — Тези чулове са по-добра закрила и от камъните, които могат да ни наранят; те спират куршумите, като ги улавят. Ние сме напълно екипирани за отбрана. Оръжия и муниции имаме достатъчно и съм много любопитен кой ще удържи фронта — Господарите на саваната или червените и белите обесници, с които се налага да се запознаем.

— Дотогава обаче разполагаме с няколко часа. Сега аз съм на пост, а вие лягайте, защото не е трудно да се предположи, че утре ще се нуждаем от всичките си сили и внимание.

Канадецът се зави в одеялото си и скоро заспа така здраво, сякаш се намираше на абсолютно сигурно място. С Фабиан нещата стояха другояче. Той беше възбуден от вчерашните събития и предпочете да пази с Пепе.

Те разговаряха само шепнешком, а когато на изток започна леко да розовее, разговорът им замря напълно.

Ставаше по-светло. Вятърът се усилваше и разкъсваше облаците и мъглата, докато скоро съвсем ги прогони.

Сега ловците можеха да видят какво бяха предприели техните врагове. Периферията на пътя, водещ към височината, беше маскирана с изкуствено насадени храсти и издънки, зад които враговете намираха укритие или поне не можеха да бъдат забелязани.

— Вече е достатъчно светло, за да очакваме куршумите им — рече канадецът. — Но какво е това? Една ръка се движи насам-натам над храстите като знак, че искат да преговарят с нас. Нека изпълним от учтивост волята им!

Той също вдигна ръка над каменния бруствер, давайки по този начин съгласието си.

Показа се една фигура.

— Санта Лаурета, познаваш ли типа, Боа роз? — попита Пепе изненадано.

— Сан меле, наистина, разбойникът убиец! Където е той, то и баща му Мен руж не е далеч!

— Слава богу, че най-сетне тези типове са пред нас! Аз няма да ги пратя на риболов за тон наистина, но затова пък ще сторя нещо по-добро за тях!

— Да, това е той — потвърди и Фабиан. — И скоро ще узнае как умея да боравя с неговата пушка!

Ел Местисо надигна гласа си. Ако не знаеше, че има бели ловци пред себе си, сигурно нямаше да дръзне да се изложи по този начин на вражеските пушки.

— Що за мъже сте вие там долу? — попита той.

— Веднага ще видиш, негоднико! — отговори заплашителният глас на канадеца.

Той изправи херкулесовата си фигура. Пепе също скочи и застана до него. Индианците отсреща нададоха радостни викове. Бяха разпознали тримата ловци, които им се изплъзнаха заедно с острова в Рио Хила по толкова необясним начин.

— Големия орел! — извика Ел Местисо.

— И Падащата светкавица! — допълни Пепе, здраво опрян на цевта на пушката си. — И къде се е дянал старият мошеник, нарекъл се Кървавата ръка?

До метиса се надигна мършавата, жилеста фигура на баща му.

— Ето, вижте го на! — изхили се той отсреща. Ние май се познаваме от доста време, а?

— От деня, когато един хубав прикладен удар ви убеди, че косите на някои хора не са израсли от вашите кратуни. Какво искате от нас?

— Веднага ще чуете! Случайно да има под вас едно съкровище?

— Съкровище? Какво имаш предвид?

— Златото на бонансата.

— Каква работа имате вие с него?

— Предайте го!

— Аха! И после?

— После можете спокойно да си вървите.

— Много добре! С всичкия си багаж?

— С всичките си партакеши, но без оръжията.

— Отлично! Ако искате да преговаряте, трябва да говорите, както се разговаря с мъже, които не се плашат от закани. Кажете открито какво искате от нас… после ще чуете прямия ни отговор!

Ел Местисо направи знак и един индианец пристъпи към него. Докато двамата разговаряха, канадецът претърси със зорките си очи целия отсрещен храсталак.

— Пепе, искаш ли да водиш преговорите?

— Както кажеш!

— Виждаш ли там сред черешово-дафиновия гъсталак цевта на една пушка?

— Да.

— Внимавай. Веднага щом проблесне, падай. Куршумът вероятно ще се нуждае от толкова време, че между светкавицата и улучването да си на земята.

— Нямай грижа. Човекът отсреща няма да ме улучи!

— Но аз него! — врече се Боа роз, като се просна удобно на земята и така предпазливо провря дулото на карабината си между два камъка, че отгоре нямаше как да бъде забелязано.

— Вие вече познавате двамата разбойници? — попита Фабиан.

— Малко, сине мой. Един чудесен ден се бях опънал да поспя, докато Пепе бе отишъл да сръбне глътка вода. И тогава двамата негодяи ме връхлетяха и вързаха, преди още да съм се събудил. Искаха да ми отмъкнат кожите, сиреч бобровите и моята собствена, и Кървавата ръка беше вече прекарал ножа около главата ми, когато Пепе довтаса и с приклада му разясни кому всъщност принадлежи кожата. Тогава пуснахме мошениците да си вървят, ама по-добре да им бяхме показали пътя към Вечните ловни полета.

Отсреща отново се извиси гласът на метиса.

— Искате да знаете какво ви очаква? Предавате се безусловно!

— На кого?

— На мен. Има един мъж, който се казва Черната птица. Той би дал мило и драго да ви види при себе си и аз ще ви закарам при него невредими.

— Свърши ли?

— Да.

— Ето и отговора ни. Има един мъж, който притежава пушката ти. Вие ще опитате нейните куршуми!

— Кой притежава пушката ми? — попита Сан меле напрегнато. Фабиан се изправи.