Край Тихия океан

В задния край на градината имаше порта, от която се излизаше навън. Прекрачих прага й и тръгнах между зелените насаждения в посока към планините, които бях забелязал още миналия ден. Ако наоколо наистина имаше някаква Драконова клисура, то тя можеше да е единствено между онези възвишения, които се намираха на някакви си петнайсетина минути от края на града.

Те се издигаха някак изведнъж и бяха много стръмни. Изглеждаха и трудно достъпни. Може би съдбата ми зависеше от тази Драконова клисура. Трябваше да я открия! Тъкмо в този момент срещнах някакво хлапе, което водеше коза. Заговорих го:

— Я ми кажи има ли нейде наблизо някаква Драконова клисура?

Щом видя отличителните знаци на моя ранг, момчето се хвърли на земята.

— Прости ми, господарю, ама не ми е известна никаква Драконова клисура.

— Значи тези планини не са ти познати, така ли?

— Знам ги много добре, защото по цял ден съм горе с моите кози.

Изглежда самото наименование Драконова клисура беше известно само между Драконите.

— Тогава ми кажи дали нейде в планините има някакво място или някаква скала, която да прилича на еркер!

— О, господарю, ами какво е това еркер? .

— Еркер е издадена част от къща, която се прави по-нависоко и е такова място, откъдето се открива добър изглед наоколо.

— Знам такова място, господарю. Искаш ли да го видиш?

— Да. Колко път има дотам?

— Ще са ти необходими само пет-шест минути. Ама до горе няма да успееш да стигнеш.

— Води ме!

Той върза козата си за едно бамбуково стебло и ме поведе. Продължих да го разпитвам:

— Познаваш ли фи-минг-дзу?

— Да.

— А също и Кин-дзу-фо?

— И него. Те двамата са най-влиятелните хора в нашия град.

— Отдавна ли живеят тук?

— Още бащата на фи-минг-дзу е живял в този град, но Кин-дзу-фо се е преселил тук едва от известно време и си е купил къща.

— Разговарял ли си с някой от тях?

— Не, господарю. Те са знатни хора, които просто не забелязват едно момче като мен.

— Може би познаваш някой от техните слуги, а?

— Не. Виждал съм ги, а съм чувал и имената им, но никой от тях не е разговарял с мен.

— Ами с баща ти?

— Нямам вече баща, а само майка.

Почувствах се успокоен, защото можеше да се очаква, че нито фи, нито Кианг-лу щеше да узнае за разходката ми до „еркера“.

Точно пред нас три тесни клисури се врязваха в планината. Момчето ме поведе към средната от тях. След като се катерихме известно време из клисурата, то посочи с ръка над главата си и каза:

— Погледни нагоре! Това там е скалата, която прилича на еркер, само че не можеш да се изкачиш до самата нея.

В дъното на клисурата стръмно нагоре се издигаше остроръбеста скала, но все пак за някой опитен катерач не беше недостъпна. Горе тя завършваше с огромен каменен блок с форма на куб, чиито стени дълги години бяха така „обработени“ от атмосферните явления, че кажи-речи беше заприличал на китайски еркер.

— Е, щом не мога да стигна догоре, ще трябва да се върна — казах аз, защото реших да бъда предпазлив. — Ти също можеш да си вървиш.

Дадох му от моя шнур двайсет сапеки, а това ще рече около седем пфенига. Но тази сума представляваше такова богатство за сирачето, че от смайване то загуби ума и дума. После пак се хвърли в краката ми, целуна крайчеца на дрехата ми, скочи на крака и бързо се отдалечи.

Продължих нагоре по дефилето и след около петнайсетминутно трудно катерене се озовах горе на островърхата скала. От другата й страна пред мен зееше дълбока пропаст, обградена отляво и отдясно от високи каменни зъбери, между които изглежда нямаше никакъв изход. Това беше ужасна бездна, погълнала навярно много жертви на Драконите.

Огледах „еркера“ от всички страни и най-сетне до една каменна колона на височина от два човешки боя забелязах две куки, които бяха на такова разстояние една от друга и изобщо изглеждаха така, сякаш бяха поставени там само за да служат като опора на подвижна стълба.

Ако действително беше така, то тази стълба сигурно бе скрита нейде наблизо. Дълго търсих напразно, но най-накрая късметът ми проработи и я открих. Беше направена от бамбук и то така, че можеше да се сгъва. Бяха я затрупали с куп по-големи и по-малки камъни.

Тъй като беше светъл ден, ако някой случайно навлезеше в клисурата, сигурно лесно щеше да ме забележи. Но тази опасност не бе в състояние да ме накара да се откажа. Непосредствено над куките в скалата имаше малка площадка или по-скоро един по-широк перваз, където без труд можех да стоя прав, а още по-нагоре, пак на два човешки боя съзрях още две куки. Облегнах стълбата на каменната стена, изкачих се по нея и стъпих върху перваза. После я изтеглих нагоре и с помощта на другите куки отново я изправих до скалата. Така най-сетне успях да се покатеря върху равния покрив на „еркера“ и едва там забелязах, че в него имаше дълбока дупка, която доста приличаше на шахта и в диаметър беше широка малко повече от метър.

Колко ли беше дълбока? Хвърлих надолу един камък и наострих слух. Но вместо очаквания шум от падането му на дъното й до мен долетя човешки вик.

— Пак ли идваш? — глухо се разнесе откъм дупката. — Все още съм жива, но скоро ще умра.