Край Тихия океан

В Китай се отглеждат едни от най-лошите коне в света, тъй че бях любопитен да видя, какво ли щеше да ни покаже „бригадният генерал“. Неговият коняр изведе навън две животни, които бяха вече оседлани. Те бяха от онази дребна монголска раса с дълга сплъстена козина, която въпреки своя невзрачен външен вид притежава необикновена сила и издръжливост. Затова и цената им е висока, но за съжаление в някой по-хубав климат тези коне бързо се израждат.

— Търнингстиккинг-куанг-фу, можеш ли да яздиш? — попита си-фан капитана.

— Какво иска тоя? — обърна се Търнърстик към мен.

— Пита те дали можеш да яздиш.

— The devil, с такива дребни животни винаги ще се справя!

— Въпреки всичко те предупреждавам да внимаваш.

— Pshaw! Знаеш, че не обичам кой знае колко да седя на гърба на подобно добиче, защото метнеш ли се веднъж на седлото, получаваш чувството, сякаш се носиш по широкия свят върху действащ вулкан. Но все ще съумея да озаптя такава дребна булонка. Хайде, кажи му, че мога.

Така и направих.

— Иска ли да поязди на някой от конете?

Преведох и този въпрос. Търнърстик веднага се качи на седлото. Със своите китайски одежди, с плитката, чадъра, който не благоволи да остави, както и с ветрилото той представляваше странна и комична фигура. След като бавно и много предпазливо обиколи два пъти двора, той слезе от коня и попита:

— Е, как се справих?

— Много добре! — похвалих го.

Другите бяха твърде учтиви, за да не се изкажат ласкаво. Ала после както си-фан, така и джиахурът се метнаха на седлата и така демонстрираха цялата монголска ездова школа, че от животните започна да се вдига пара. След малко си-фан скочи на земята точно пред мен и каза:

— Ти си пътешествал по целия свят. Я ми кажи кой народ има най-добрите ездачи?

— Това са си-фан — отвърнах му учтиво, макар че не мислех така.

— Знаех си — гордо рече той. — Никой си-фан не може да бъде надминат в ездата. Искаш ли и ти да опиташ?

— Твоите коне са твърде слаби. Няма да могат да ме издържат и няма да се помръднат от мястото си. Той се засмя.

— Нима аз не съм по-тежък от теб? Опитай! Сложих ръка на седлото и с един скок се озовах върху гърба на животното. Онзи, който само с притискане на бедрата е успявал да укроти диви мустанги, той лесно може да се съревновава с един монголец по езда. Отпуснах се тежко на седлото и притиснах кончето с колене. То беше вече доста изтощено, беше се запъхтяло и пръхтеше. Първо се вдигна на задните си крака, после взе да хвърля къч, съпротивлява се може би четири-пет минути, но не направи нито крачка напред и най-сетне се строполи под мен.

— Видя ли, че не може да ме носи? Ти си по-добър ездач от мен, но аз съм по-тежък от теб.

Като монголец той беше страстен ездач. Очите му заблестяха.

— Ще ти покажа един кон, на който никак няма да му тежиш. Поръчах да ми го докарат чак отвъд планините, но никой не може да го възседне. Хвърля на земята и мен, както и всички други, които се опитат да го яхнат.

— Покажи ми го!

— Преди това се отдалечете! Но ако ти се случи нещастие, вината няма да е моя!

Кимнах. Отдръпнахме се до портата, за да бъдем на по-безопасно място. Конярят отвори втора врата и веднага отскочи зад нея. Оттам излетя като стрела един вран жребец като самия дявол! Още от пръв поглед разбрах, че беше превъзходен кашгарански расов кон. Очите му пламтяха. Ноздрите му сякаш изпускаха искри. С удоволствие бих разменил за него и най-хубавия мустанг.

— Остави го първо да се набеснее, после ще можеш да го яхнеш, макар че веднага пак ще се озовеш на земята — каза си-фан.

— Ами ако въпреки всичко остана на седлото, ако изобщо не се възпротиви да ме носи на гърба си?

— Тогава нека бъде твой!

— В такъв случай той е вече моя собственост.

Насочих се към средата на двора.

— Стой, почакай! Все още е много опасно!