Край Тихия океан

— Кой е там? — подвикнах в шахтата. Естествено, думите ми не можеха тъй лесно да бъдат разбрани долу.

— Не — дойде отговор. — Проклинам и твоя фо и твоя Буда. Предпочитам да умра от глад и жажда, отколкото да изневеря на моя Тиън чу.220 Аз се моля на „Дзъи тиан аго-тънг фу чъ, аго тънг юан йорл минг киан-шнни!“221, а той е могъщ. Ако пожелае, ще ме избави.

Подвикнах надолу още два-три пъти, но не получих отговор. Пленничката, а че това бе жена разбрах по гласа й,, изглежда беше изрекла горните думи с последните си сили.

Как трябваше да постъпя? Исках да я спася, но възможно ли бе това да стане сега? Навярно дупката беше дълбока към десет-дванайсет метра. Вероятно първоначално скалата е била издълбана от дъждовете, но по-късно може би беше помогнала и човешка ръка.

Този затвор очакваше и нас. Как ли изглеждаше долу? Увих ножа в носната си кърпа и го хвърлих долу. Сигурно пленничката се беше оттеглила нейде встрани от отвора, защото този път не се чу никакъв звук. Или беше съвсем отпаднала физически, или пък всичко й беше вече толкова безразлично, че изобщо не й се говореше.

Не можех да предприема нищо преди да се бе свечерило. Затова се спуснах обратно и скрих стълбата на същото място, където я бях открил. После слязох от остроръбестата скала и се върнах в градината на нашия домакин. Там срещнах капитана и Конг-ни.

— The devil, къде се скиташ толкова време? Да не си бил при реката?

— Че защо не?

— Well, ами тогава можеше да ме вземеш! Нали знаеш, че без водната стихия не се чувствам добре. Хайде да тръгваме! Поканени сме на гости и аз отдавна съм готов.

Той вече носеше своя чадър под мишница.

— Няма ли да вземеш твоето шън?222 — попита ме Конг-ни. — Паланкините ни чакат вече пред вратата.

— Няма ли някой слуга, който да ми го донесе?

— Има. Хайде, ела! Баща ми вече тръгна.

В поведението му имаше нещо чуждо, нещо потиснато. Какво ли се беше случило с него? Беше още млад, не умееше да се преструва. При последния храст той се спря, а Търнърстик продължи нататък.

— Тази сутрин си разговарял в градината с един човек, нали? — попита ме Конг-ни.

— Да — отвърнах му съвсем искрено.

— Питал си го за някакъв Лунг-кой-сианг.

— Да.

— Какво представлява този Лунг-кой-сианг и с какво е толкова важен?

— Нима не знаеш?

— Не.

Очите му издаваха, че лъже.

— Сигурно знаеш! Та нали ти ми даде онзи знак. Няма начин да не знаеш тайните на лунг-ийн.

— Не ги знам. Получих знака от един приятел, също както и ти го получи от мен. Кой ти разказа за Лунг-кой-сианг?

— Щом не си запознат с тайните на лунг-ийн, тогава не бива нищо да ти казвам. Иначе би било предателство.

Изглежда той остана много доволен от този отговор. Качихме се в паланкините и минавайки през града, стигнахме до онази лятна резиденция, която бяхме забелязали най-напред при пристигането си. Когато слязохме пред нея, бяхме посрещнати от великана, когото бях дебнал предишната вечер.

— Добре дошли в дома на вашия най-добър приятел и най-голям почитател! Няма ли да влезете? — поздрави ни той.

— Ние идваме, за да отдадем на теб, великия Куанг-киун-сю, необходимото уважение и почит, и ще бъдем много щастливи да прекрачим прага на твоя дом! — отговорих аз.

— Бъдете тъй снизходителни да ми разрешите да ви водя!

— Позволи ни преди това да ти кажа, че този човек е моят приятел Търнингстик-кинг-куанг-фу!

Капитанът забеляза, че го представям. Той опря върха на чадъра си в гърдите ми и допирайки до главата си два пръста на дясната си ръка като за военен поздрав, рече:

— А аз ще представянг моя старонг мастеринг Кунг-ки-фунг-ки-лунг-ки-мунг-ки!

Естествено, си-фан не го разбра, а Конг-ни съумя някакси да запази сериозния вид на лицето си. Въведоха ни в приемната, където видяхме фи да седи между една млада девойка и някакъв друг гост.

Девойката беше висока и стройна и имаше много приятни черти, но върху лицето й беше легнал отпечатък на тиха печал. Краката й не бяха деформирани от носене на прекалено малки обувки, което навярно се дължеше на обстоятелството, че беше дъщеря на монголец.

Другият гост беше… нашият джиахур. Но при появяването ни той абсолютно с нищо не издаде, че вече сме се виждали.

И тримата се изправиха на крака, за да ни поздравят. Същевременно се назоваха всички имена. Девойката се казваше Киунг, една монголска дума, означаваща „Богатата“, която се използва и в китайския със същия смисъл. Джиахурът бе представен с името Лактоеул.

Обслужваше ни самата Киунг. Беше ни сервиран чудесен черен чай с тънки късчета от пан-тан,223 но не само най-обикновено изпечени, както се прави в далечна Монголия. После зи-фан ни подкани да разгледаме двора и градината му.

Градината далеч не беше толкова голяма като градината на фи, но с необикновено умение бе използвана всяка педя земя, за да се създаде истински рай според китайските схващания. В сравнение с къщата дворът бе несъразмерно голям, което ме учуди, още повече като знаех, че в Китай хората рядко гледат домашни животни. Но твърде скоро ми стана ясно защо дворът бе толкова обширен, тъй като си-фан отвори една врата, която водеше към… конюшня.