Край Тихия океан

Не обърнах внимание на вика му, а свалих скъпоценната си връхна дреха и я сгънах на две. Жребецът прелетя няколко пъти покрай мен като непрекъснато се опитваше да ме ритне със задните си копита. Когато отново се насочи към мен, аз хвърлих дрехата си върху главата му. Той направи още няколко скока и спря, за да се отърси от нея. Незабавно го сграбчих с лявата си ръка за гривата и забих показалеца и средния си пръст на десницата дълбоко в неговите ноздри. Жребецът се опита да се изправи на задните си крака, но го задържах — иначе просто трябваше да си разкъса ноздрите. После с помощта на двата споменати пръста аз блъснах главата му нагоре и отстъпих крачка назад. Последва нов тласък в обратна посока и конят приклекна на задните си крака. С повторно енергично движение пак го изправих, а после отново го принудих да приклекне. Същото се повтори доста пъти. Това бе изморителна работа, защото на тази необуздана и груба физическа сила можеше да противостои пак само груба физическа сила. Единственото ми предимство беше, че здраво държах животното за ноздрите, една хватка, срещу която то беше безпомощно. От коня започна да се вдига пара, а от мен се стичаше пот. Най-сетне той преустанови съпротивата си и застана на едно място като стенеше и трепереше с цялото си тяло. Тогава взех да го галя по главата, по гърдите и предните крака. Същевременно му заговорих с настоятелен силен глас. Най-накрая се метнах на гърба му. Враният жребец се опита да се изправи на задните си крака, но един остър вик се оказа достатъчен да го закове на място. После той се подчини на натиска на краката ми и все още треперейки и пръхтейки, с бавна крачка обиколи двора. Тогава аз скочих на земята, засмях се и заявих:

— Този мори-мори е мой!

— Ти познаваш тази раса? — учудено ме попита домакинът.

— Нали съм ездач.

— Да, наистина, и то какъв! Но все още конят не е твой.

— Защо?

— Казах ти, че ще е твой, но кога, това все още не е решено.

— Ами реши го тогава!

— фи ще разговаря с теб по този въпрос.

Успокоих се, защото знаех, че по един или друг начин конят все щеше да стане моя собственост.

— Гръм и мълния, ама че спектакъл! — обади се капитанът. — Накара тези хора дяволски много да те уважават. Нали видях какви очи бяха ококорили!

— Сега този кон ще ми се подчинява, но няма да допусне друг човек на гърба си.

Откачих едни юзди, провесени на близкия кол и ги сложих на главата на животното като не преставах да го галя и ласкаво да му говоря. После го заведох в конюшнята, вързах го й насипах овес в яслата му. Същевременно огледах вратата, за да видя как се заключваше. Отваряше се съвсем лесно, тъй като имаше само едно дървено мандало. По същия начин се затваряше, както вратата на другия обор, тъй и портата, през която се излизаше извън двора.

Най-сетне разгледахме и жилищната сграда, която според китайските схващания беше построена целесъобразно с нуждите и изискано обзаведена. Докато се разхождахме из къщата, домакинът съумя така да нареди нещата, че да остана сам с Ки-унг в една от стаите. По израза на лицето й познах, че беше посветена в намеренията на баща си. Попитах я:

— Ти имаш ли право свободно да се разхождаш наоколо и да общуваш с мъже?

— Да.

— Също и в града?

— Да, защото не съм китайка.

— Познаваш един човек, когото обичаш, нали?

Тя не отговори.

— Кажи ми, за да бъдеш щастлива!

— Баща ми няма да го допусне!

— Кой е той?

— Синът на нашия пао-чинг.224

— Той ще стане твой съпруг, защото нямам намерение да заставам на пътя ви. Имаш ли си майка?

Веднага очите й се напълниха със сълзи.

— Не.

— Кога умря?

— Не знам жива ли е или не. Тя просто изчезна. Беше станала киао-ю, християнка, а баща ми не можеше да се примири с това. Ето защо тя избяга.

Колко ужасно! Значи този звяр беше затворил в Лунг-кой-сианг собствената си жена, за да я умори от глад и жажда. Не биваше да го казвам на клетото девойче.

— Ти сигурно пак ще я видиш. Християнският Бог е много могъщ. Той ще помогне и на нея, и на теб!

— Видях те колко си силен и какво можеш, затова вярвам, че и твоят Бог ще е по-могъщ от фо и Буда. Ако той ми върне моята майка и аз ще започна да му служа. Ще кажеш ли на баща ми, че не желаеш да ме вземеш за жена?

— Да. Ти не знаеш защо не искам да си имам никаква работа с него, но аз знам, а и той го знае.

— Да, знам го! — разнесе се глас зад гърба ми. Кианг-лу, който беше подслушвал, застана между мен и момичето. Попита ме:

— Днес си разпитвал за Лунг-кой-сианг, а?

— Да.

— Защо?

Огледах се, за да видя дали тилът ми бе свободен и отговорих:

— Защото снощи подслушах разговора ти с фи-минг-дзу.

— А-а…! Напусни Моя дом! Не искам нито да те виждам, нито да те чувам. Махай се! — Върви пред мен!

— Страхуваш ли се? Е, добре! Следвай ме!