Краят на мрака ((Нон-стоп))

В отседите на фермата работеха много мъже и жени. Те изпълняваха различни по сложност операции. Като племе, водещо заседнал живот, Носарите считаха селското стопанство за своя основна дейност. Но въпреки това, според думите на Уейън, добивите бяха незначителни, независимо от огромните усилия на работниците. А животните по необясними причини и без всякакъв повод често умираха. Гладът и тук представляваше постоянна заплаха.

Те преминаха в другите отсеци. В някои от тях беше съвсем тъмно, а по стените се виждаха белези от неизвестни забравени оръжия. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-осезаеми ставаха следите от катастрофата. Погълнати от тишината на руините, те стигнаха до силовия сектор. Той, както каза момичето, беше забранена зона за всички, с изключение на няколко офицери. Тук не живееше никой, всичко беше оставено на времето. Цареше абсолютно мълчание и всичко тънеше във вековен прах.

— Понякога се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това преди — прошепна Уейън. Тя премина с лъча на прожектора по стените на коридорите. — Изглежда, тук е било шумно. В този отсек се е произвеждала двигателната сила и сигурно са били нужни много хора.

Широко отворените врати от двете страни на коридора бяха съвсем различни от обичайните за кораба. Освен това те бяха снабдени и с допълнителни масивни ключалки.

Преминавайки последния тесен проход, те се оказаха в огромна, висока няколко етажа зала. Лъчът на прожектора се губеше в тъмнината, попадайки на разни причудливи масивни конструкции с колела, кофи, куки, щипки и какво ли не още.

— Всичко това някога е било пълно с живот — прошепна Уейън, — а сега е мъртво.

Независимо от размерите на залата на техните гласове не отговаряше дори слабо ехо. Купищата метал, събрани тук, поглъщаха всеки звук.

— Сигурно всичко тук се управлява от командната зала. Само да можехме да я намерим.

Тръгнаха обратно и Уейън го заведе в една друга зала, напомняща предишната. Макар и малко по-малка по размери, все пак за нормалния стандарт и тя беше гигантска. Както другите части на отсека, така и тази зала беше покрита с дебел слой прах. Но тук имаше нещо различно — дълбокият протяжен звук, изпълващ цялото пространство.

— Слушай, тук силата още не е умряла — каза момичето. — Тя все още живее зад тези метални стени. Ела. Ще ти покажа още нещо.

Тя го заведе до едно странично помещение, в което почти всичко бе заето от частите на една огромна машина. Тя беше облицована с плочи и напомняше три огромни пръстена, притиснати с трупчета един към друг. Малко по-нататък те се скриваха в стените. Следвайки съвета на Уейън, Къмплейн долепи ръката си до една от тръбите и почувства как тя съвсем ясно вибрира. Отстрани на единия пръстен се намираше ремонтен люк. Уейън завъртя ключалката и го отвори. Дълбокият звук веднага се усили, като че ли неизвестен музикант дръпна главната струна. Момичето насочи светлината на прожектора в отвора. Къмплейн гледаше втренчено. В тъмнината нещо непрекъснато се въртеше, като леко проблясваше и издаваше този непонятен чужд звук. От намиращата се в самия център тънка тръбичка върху движещите се повърхности на малки капки падаше някаква течност.

— Това космическото пространство ли е? — запита Къмплейн с глух глас.

— Не, разбира се — отвърна Уейън и затвори люка. — Това е един от трите огромни вентилатора. Малката тръбичка в центъра смазва оста му. Тези вентилатори никога не спират и предизвикват движението на въздуха в целия кораб.

— Ти откъде знаеш това?

— Знам го, защото Роджър веднъж ме доведе тук и ми обясни всичко.

При тези думи Къмплейн изведнъж загуби интерес към всичко наоколо. Той не успя да се сдържи и попита:

— Какво представлява за тебе Роджър Скойт, Уейън?

— Аз много го обичам! — с чувство отвърна момичето. — Аз съм сираче. Майка ми и баща ми са се отправили на Дългото Пътешествие, когато съм била още съвсем малка. Роджър Скойт и жена му нямат деца и са ме осиновили. Жена му загинала преди много периоди за сън, по време на едно от нападенията над Носа. Оттогава Роджър се грижи за мене и ме учи на всичко.

Огромната вълна на облекчението вдъхна достатъчно смелост на Къмплейн и той със страстно движение хвана ръката на момичето. Тя веднага угаси прожектора и отскочи настрани. В тъмнината прозвуча подигравателният й смях:

— Аз дойдох тук с тебе, драги мой, не за да разменяме любезности. А и ти трябва най-напред да се проявиш някак, за да получиш правото да бъдеш по-близо до мене.

Той се опита да я хване, но само удари главата си в нещо. Неуспехът го раздразни и обиди. Обърна й гръб и потърка удареното си място.

— Защо ме доведе тук? — попита Къмплейн. — Защо си толкова лоша с мене?

— Твърде сериозно се отнасяш към Науката, както и можеше да се очаква от човек, израснал в някакво полудиво племе — ехидно забеляза Уейън, но веднага добави доста по-нежно: — Успокой се, не бъди толкова сърдит. Недей да мислиш, че всеки, който ти откаже нещо, трябва да бъде вече твой враг. Такива остарели възгледи повече подхождат на твоя приятел Марапер.