Краят на мрака ((Нон-стоп))

Обаче не беше толкова лесно да се успокои разстроеният Къмплейн. Особено след напомнянето за Марапер, което извика в паметта му намеците на свещеника. Рой се потопи в мрачно мълчание. Уейън не поиска да го извади от него и обратния път те минаха мълчешком, всеки вглъбен в себе си. Два-три пъти Къмплейн отправяше към момичето умоляващи погледи, надявайки се, че тя ще заговори, но Уейън направи това чак към края, и то без да гледа към него:

— Има още нещо, за което трябва да те попитам — неуверено произнесе тя. — Ние трябва да открием скривалището на Чуждите и да унищожим тази шайка бандити, която не ни оставя на спокойствие. Но тъй като нашите хора са основно фермери, ние нямаме ловци. Даже обучените ни пазачи не се решават да се отдалечат много навътре в храсталаците. Те сигурно няма да бъдат в състояние да преодолеят пътя, който сте изминали вие. Ти си ни нужен, Рой, за да ни преведеш до нашите врагове. А можем да ти покажем и много неща, които ще те убедят, че те са и твои врагове.

Сега тя гледаше Къмплейн с мила и малко виновна усмивка на лицето си.

— Когато ме гледаш така — въздъхна той, — съм готов дори и да тръгна към Земята!

— Това сигурно няма да поискаме от тебе — каза тя.

Момичето се усмихна още веднъж. За пръв път тя излизаше от рамките на своята предпазливост.

— А сега трябва да отидем да разберем как вървят нещата при Роджър. Сигурна съм, че той пак е поел върху себе си всички грижи за кораба. Аз говорих с тебе за Чуждите, а той ще ти разкаже всичко, което знае за бандата главорези на Грег.

В бързината тя не забеляза учудването, появило се на лицето на Къмплейн.

Освен много работа, в момента магистър Скойт имаше и определени сполуки. За пръв път той усещаше, че е постигнал нещо конкретно. Скойт беше радушен и добронамерен в поздрава си към Къмплейн като към стар познат. Отново се беше наложило да отложат разпита на Фармър, който се намираше под строг контрол в съседната стая. Това стана заради поредната суматоха в Джунглите. Патрулът на Носарите беше чул някакъв шум в храсталаците и рискува да се отдалечи до „Отсек 29“.

Това беше точно този район, в който заловиха Къмплейн и Марапер. Този участък, отстоящ само на две секции от границите на Носа, навремето беше подложен на сериозни разрушения и патрулът не се осмели да се отдалечи много. Разузнавачите се върнаха в празни ръце. Съобщиха, че в „Отсек 30“ се води някаква битка и се чуват пронизителни мъжки и женски викове.

С това можеше всичко да приключи. Но скоро след това един от бандата на Грег се приближи до барикадата и помоли да го пуснат и да му дадат възможност да поговори с някой от началниците.

— Той е тук, при мене, в съседната стая — каза Скойт. — Това е странна личност. Казва се Хаул. С изключение на това, че нарича своя главатар „господин капитан“, във всичко останало прави впечатление на съвсем нормален.

— Какво иска, или е дезертьор? — попита Уейън.

— Много по-лошо от дезертьор, Лаур — отговори й Скойт. — Битката, за която съобщиха патрулите, се е водила в Джунглите между хората на Грег и някаква друга банда. Хаул не иска да каже нищо повече. Накратко казано, с посредничеството на Хаул Грег предлага мир и иска да предаде племето си под покровителството на Носа.

— Това е уловка — викна Уейън. — Те просто искат да проникнат сред нас.

— Не мисля, че е така. Хаул сигурно говори искрено — възрази Скойт. — Затруднението е в това, че Грег, знаейки с каква репутация се ползва на Носа, иска някой от Носарите да отиде при него за обсъждане на условията. Това трябва да бъде жест на добра воля от наша страна. Който бъде избран за тази мисия, ще тръгне за Джунглите заедно с Хаул.

— Струва ми се подозрително — заяви отново Уейън.

— Изглежда, ще бъде най-добре ти самата да отидеш и да го видиш. Само че се подготви за гледката. Това не е най-красивият екземпляр на човешкия род.

В помещението с Хаул се намираха и двама офицери, които трябваше да го пазят. Но вместо това те усилено налагаха здраво завързания с лиани посланик на Грег.

Скойт ги отпрати доста рязко. Дълго време обаче Хаул лежеше неподвижен, само простенвайки, по корем на пода. Едва обещанието за нова порция удари с камшика го накара да се надигне и седне.

Това наистина се оказа изключително странна личност, малко отличаваща се от мутант. Проказата го беше лишила от коса, нямаше нито брада, нито вежди. Зъбите му също почти липсваха. Някаква вродена деформация бе направила горната част на лицето му значително по-голяма от долната. То беше така изменено, че на човек му се струваше, че горната челюст висеше във въздуха. Челото му беше толкова изпъкнало, че почти изцяло скриваше очите. Обаче най-странното в него беше размерът на главата му — не по-голяма от два мъжки юмрука, поставена върху съвсем нормалното му тяло.

Доколкото можеше да се разбере, той беше на средна възраст. Виждайки сериозната заплаха в лицата на Уейън и Къмплейн, той започна да мърмори несвързано фрази от (Литанията), ученията на Науката:

— За да не ме лишат от нерви…