Краят на мрака ((Нон-стоп))

Грег направи няколко крачки към тях. Той гледаше толкова втренчено, сякаш от това зависеше животът му. Пренебрегна старите обичаи на Кабините и продължи да ги гледа право в очите. По време на целия оглед лицето му изобщо не трепна. Като че ли двамата бяха от дърво или пък той беше абсолютно безчувствен. За него кръвните връзки нямаха никакво значение.

— Ти официално ли пристигаш от Носарите? — обърна се той най-после към по-малкия си брат.

— Да — отговори Рой.

— Бързо си спечелил тяхното доверие, така ли е? Много малко време ти е било необходимо за това.

— Какво изобщо знаеш за тези неща ти? — предизвикателно изговори Къмплейн.

Упорството и чувството за собствено достойнство и независимост бяха много силни у Рой от момента на бягството му от Кабините.

— Зная някои неща за Джунглите — отвърна Грег. — Най-малкото аз съм техният капитан. Зная също така, че сте отивали към Носа. Няма значение откъде имам тази информация. По-добре сега да пристъпим към работа. Защо си довел със себе си жена? Да ти бърше носа ли?

— Съвсем точно го каза — най-добре е да пристъпим към работа — прекъсна го рязко Рой.

— Струва ми се, че е дошла с тебе, за да не те изпуска от очи и да наблюдава как ще се държиш — продължи да мърмори Грег. — По-добре елате с мене. Тук има прекалено много хора. Хаул, ела и ти с нас. Ти, Дейвис, засега остани тук.

Къмплейн и Уейън преминаха след попрегърбения Грег в съседното помещение. Там цареше неописуем хаос. По мебелите бяха окачени окървавени парцали и дрехи. Пропити с кръв бинтове се търкаляха по пода като разхвърляни карнавални ленти. Грег може би беше запазил в себе си някакви остатъци от добри маниери, тъй като побърза да се извини за безпорядъка, когато забеляза израза на отвращение по лицето на Уейън.

— Жена ми загина по време на сражение — съобщи той. — Беше разкъсана на парчета. Никога не сте чували такъв писък. А аз не успях да стигна до нея, просто не успях. Тя отдавна би разчистила цялата тази мръсотия. Може би вие ще ми помогнете да го направя?

— Ние ще изслушаме вашите предложения и незабавно ще си тръгнем — студено заяви Уейън.

— Какво беше това сражение, Грег? Защо сте толкова уплашени? — намеси се Къмплейн.

— И за теб аз съм капитан — отвърна брат му. — Никой не ме нарича Грег. Разбери едно — аз не се страхувам. Все още нищо не е успяло да ме изплаши достатъчно. Аз мисля само за своето племе. Ако останем тук, всички ние ще загинем, в това няма съмнение. Трябва да се преместим някъде, а Носът е достатъчно безопасно място за това.

Той уморено приседна на леглото и повика с жест брат си.

— Виж, сега вече тук стана опасно. Хората можем да победим, но не и плъховете.

— Плъховете? — като ехо повтори Уейън.

— Да, плъховете, мило ми девойче — озъби се насреща й Грег. — Огромни, силни, отвратителни плъхове, които са способни да мислят и действат като хора. Знаеш ли за какво говоря, Рой?

Къмплейн пребледня.

— Да — потвърди той. — Те вече ме преследваха. Общуват със сигнали, обличат се в дрипи и вземат в плен други животни.

— О, значи ти знаеш? Поразително. Знаеш повече, отколкото очаквах. Но все пак това е страшна опасност. Тези глутници от плъхове са най-голямата опасност на кораба. Те са се приучили да действат заедно. Точно така направиха по време на последния сън, когато ни нападнаха. Затова ни се налага да се махнем оттук. Ние просто няма да бъдем в състояние да се справим, ако отново се появят толкова много от тях.

— Чудно — не се сдържа Уейън. — На Носа никога не е имало такова нещо!

— Може и да не е имало, но Носът не е целият свят — с ирония отбеляза Грег.

Според неговата хипотеза плъховете се криеха на групи в Джунглите. Там можеха да се срещнат самотни хора, които лесно да нападнат и ликвидират. Последното им нападение беше, от една страна, доказателство за достатъчно добрата им организираност, а, от друга — щастлива случайност. Но плъховете не успели да оценят силите на бандата на Грег. На това място в обясненията си Грег очевидно реши, че и бездруго е казал твърде много неща, и неочаквано промени темата.

Както твърдеше той, плановете му за преселване на Носа бяха изключително прости. Трябваше да запази групата си, наброяваща около петдесет души, като самостоятелна единица, без да се смесва с останалите обитатели на Носа. Те трябваше да прекарват периодите между съня, както и досега, скитайки из Джунглите. На Носа щяха да се връщат само през времето за сън. На свой ред те биха поели върху себе си задължението да защитават Носарите от Чуждите, Гигантите, плъховете и всички останали нападатели.

— А какво искаш в замяна? — попита Къмплейн.

— В замяна искам да запазя правото си на капитан на своите хора. Освен това всички трябва така да се обръщат към мене — капитанът.

— Не ти ли се струва, че това е някак детинско?

— Така ли мислиш? Ти никога не си виждал по-далеч от носа си. Разполагам с дневник, според който аз, а, разбира се, и ти, т.е. ние сме потомци на капитана на този кораб. Той се е наричал капитан Къмплейн. Капитан Грегъри Къмплейн. Целият този кораб му е принадлежал. Само си представи това, ако можеш…