Краят на мрака ((Нон-стоп))

— Моля те да не предизвикваш тук дискусии — посъветва го Къмплейн. — Поне не сега, когато тези хора решиха да ни приемат, Марапер. За Бога, успокой се! Постарай се поне за малко да се освободиш от привичките си.

Марапер с такава ярост тръсна глава, че чак бузите му се разтресоха.

— Ти си преминал на страната на невярващите, Рой — съкрушено произнесе той. — Аз не мога да не споря. Тревогата се крие в дълбините на човешките същества и аз съм длъжен да я изкарвам на повърхността. В това се крие разковничето на избавлението. И ако по такъв начин намеря съмишленици, толкова по-добре. Рой, приятелю мой, двамата с тебе преминахме такъв дълъг път и всичко това — да намериш девойката, която те развращава!

— Ако имаш предвид Уейън, свети отче — каза Къмплейн, — по-добре я остави на мира. Веднъж вече те предупредих, че тя изобщо не те интересува.

Той каза това толкова предизвикателно, че Марапер побърза да покаже съгласието си:

— Не си мисли, че имам нещо против нея, Рой. И макар да не мога да одобря това като свещеник, то като мъж, повярвай ми, искрено ти завиждам.

Марапер имаше съвсем отпуснат и угрижен вид, когато Къмплейн и Уейън се отправиха към барикадата, до която вече ги чакаше Хаул. Предишното многословие на свещеника се замести от объркването му в напълно новата обстановка на Носа. Тук той съвсем не можеше да намери своето място.

Хаул ги очакваше, наклонил настрани невероятно малката си глава. Той беше повече от доволен от предстоящото си завръщане в Джунглите, тъй като приемът, който му беше оказан на Носа, не беше много радушен. Веднага след като ги пропуснаха зад барикадата, той тръгна напред, раздвижвайки водораслите с привични движения. След него вървеше Уейън, а Къмплейн беше в края на групата. Хаул се придвижваше толкова ловко, че Къмплейн, независимо че беше ловец, можеше само да му завижда. При доста бързото си движение този човек не докосна дори и едно листо. В дълбините на душата си Къмплейн се опитваше да разбере какво би могло до такава степен да го порази, че да бъде готов да смени естествената си среда на живот със суровата дисциплина на Носа.

Трябваше да преминат само два отсека. Затова, за щастие на Уейън, прекараха кратко време между храсталаците. Съвсем скоро след тръгването момичето вече знаеше от опит, че Джунглите съвсем не са романтично кътче от кораба. Те представляваха унило еднообразно място, пълно с дребни черни комари. Уейън беше благодарна на съдбата, когато Хаул най-накрая спря и заразглежда нещо между буйната растителност.

— Аз познавам този район — каза Къмплейн. — Недалеч оттук е мястото, в което ни заловиха с Марапер.

Пред тях се намираше черен разрушен коридор с надупчени стени и таван, пробит от някакъв древен взрив. Именно на това място експедицията от Кабините за пръв път се сблъска с неприятното състояние на безтегловност. Хаул включи прожектора си и изсвири пронизително.

Веднага от отвора в тавана се спусна въже.

— Ако се приближите и се хванете за въжето — поясни той, — ще ви издърпат нагоре. Приближете се внимателно и се дръжте по-здраво. Много е просто.

Би могло да бъде и по-просто, отколкото казваше Хаул. Уейън, попадайки за пръв път в състояние на безтегловност, извика от страх.

Къмплейн беше изпитвал вече веднъж това състояние и успя да хване момичето и да го задържи. Без да обръщат внимание на загубата на чувството за собствено достойнство в момента, те се хванаха за въжето и заплуваха нагоре. Издърпаха ги през отворите на пода и тавана на следващия етаж. Сигурно взривът бе засегнал доста голям участък. Хаул презрително пренебрегна въжето. Той скочи нагоре и се оказа там още преди тях.

Посрещнаха ги четирима дрипльовци, които като че ли си играеха на „подскачане“. Скоковете им бяха толкова небрежни, сякаш резултатът от тях не ги интересуваше.

Уейън и Къмплейн се намираха в една доста повредена стая. В нея също имаше частична безтегловност. До отвора, през който те влязоха, бяха поставени различни решетки. Явно те служеха за защита при нападение.

Къмплейн очакваше, че сега ще му отнемат парализатора. Но Хаул само размени няколко думи със своите дрипави приятели и ги преведе в следващата стая. Тук изведнъж се върна пълната тежест на телата им. Коридорът беше изпълнен с лежащи в безредие върху постелки от сухи водорасли ранени мъже и жени с превързани глави и крайници. Изглежда, това бяха жертвите на скоро отминалите битки. Хаул премина бързо край тях, съчувствено примлясквайки с уста, и влезе в другото помещение. То беше пълно с въоръжени мъже, повечето от които също бяха окичени с лепенки и превръзки.

Сред тях беше и Грег Къмплейн.

Нямаше никакво съмнение, че това бе Грег. Вечното недоволство, застинало в изражението на очите му, и плътно стиснатите тънки устни не можеха да се скрият нито от буйната брада, нито от побелелите слепоочия.

Когато Къмплейн и Уейън се приближиха, той стана.

— Това е капитанът — обяви Хаул. — Капитане, доведох вашия брат и тази очарователна дама. Те ще водят с вас преговорите.