Краят на мрака ((Нон-стоп))

Обикновено грубото лице на Грег сега просветна. Някъде дълбоко, дълбоко в него се таеше искрица човечност, желание да живее в мир с околните. Но само след миг той отново се превърна в отвратителния дивак, седящ важно върху купчината мръсни бинтове. Когато Уейън попита за възрастта на дневника, той само сви рамене и небрежно отвърна, че не знае. Бил прочел само първата страница. Къмплейн язвително си помисли, че и за това брат му сигурно е изгубил доста време.

— Дневникът се намира в шкафа зад гърба ти — каза Грег. — Ако стигнем до някакво съгласие, може да ти го покажа. Взехте ли вече решение?

— Твърде малко ни предлагаш, братко, за да ни се стори предложението ти привлекателно — отговори Къмплейн. — Да вземем например плъховете. Ти преувеличаваш опасността от тях поради причини, известни засега само на тебе.

— Така ли мислиш? — Грег стана. — Ела тогава сам да видиш. Хаул, ти остани тук и не сваляй очи от тази дама. Това, което ще видим сега, не е за нейните нерви.

Той преведе Къмплейн по някакъв изоставен коридор. Обясни му колко съжалява, че е принуден да напусне своето топло убежище. Катастрофалният взрив и възникналата след него система от затворени врати между отсеците бяха създали за бандата му нещо, подобно на крепост. В нея можеше да се проникне само през отвора в тавана, през който бяха издърпали Къмплейн и Уейън. Грег поглеждаше порасналия си и станал по-сериозен брат с все по-очевидно удовлетворение.

Накрая той отвори една врата, която водеше в малка стая, по-скоро напомняща килер.

— Виж своя стар приятел — каза Грег.

Зрелището пред погледа на Къмплейн напълно го зашемети. На твърдия под, покрит с дебел слой мръсотия, лежеше човек. Едва успя да го познае. Със сигурност това беше Ърн Рафъри, оценителят. На ръката му липсваха три пръста. Половината от мускулите на лицето му също бяха разкъсани. Нямаше ги и двете му очи. Голяма част от някога прекрасните му мустаци беше огризана. Къмплейн веднага разбра, че всичко това са направили плъховете. Без да му се обяснява, той и сам виждаше следите от зъби по наяденото лице. Оценителят не мърдаше.

— Няма да се учудя ни най-малко, ако се окаже, че той вече се е отправил към Пътешествието — безразлично произнесе Грег. — Горкият дрипльо, през цялото време се измъчва. Изгризан е половината от гръдният му кош.

Той гнусливо надигна умиращия за рамото, после небрежно го пусна. Главата безволево се отметна назад.

— Все още е топъл — каза Грег. — Но е в безсъзнание. Предполагам ти стана ясно с какво трябва да се борим. Преди последния сън ние намерихме твоя приятел на много отсеци разстояние оттук. Той каза, че плъховете са го довършили. От него разбрах всичко за тебе. Позна ме, бедният. Не беше лошо момче…

— Един от най-добрите — съгласи се Къмплейн.

Гърлото му беше така стегнато, че той едва изговаряше думите. Във въображението му се сменяха картините, предшестващи такъв страшен финал. Гледаше като хипнотизиран обезобразеното лице на Рафъри, докато брат му разказваше цялата история.

Плъховете заловили Рафъри в басейна. След като бил доведен до състояние на безсъние с газа на Гигантите, плъховете го поставили на нещо като носилка и го замъкнали в своята дупка. Там започнали разпита му, придружен с много мъчения. Дупките им се намирали между два затрупани етажа, където не би могъл да достигне нито един човек. Там било буквално претъпкано с плъхове. По поразителен начин те били построили ямите и леговищата си от най-различни предмети и материали. Рафъри видял там много животни, пленени от плъховете, и намиращи се в кошмарни условия. Голяма част от тези животинки били физически обезобразени. Много от пленените притежавали способността да проникват в чуждите мисли. Именно тях използвали плъховете при разпита на Рафъри.

Къмплейн потръпна. Той си спомняше много отчетливо ужаса, който го бе обзел, когато буквално беше чул в мозъка си неясните въпроси на заека.

Преживяванията на Рафъри са били много по-продължителни, а следователно и много по-страшни.

Ако плъховете бяха постигнали резултат при разпита, а и без това те знаеха много за хората, то и Рафъри беше научил от тях някои неща. Преди всичко те познаваха кораба, както никой от хората не го знаеше. Храсталаците и гъстата растителност не представляваха за тях никаква преграда. След катастрофата те се придвижваха по тесните пространства между етажите и попадаха рядко пред погледите на хората. Движеха се по хилядите тръби, канали и други отвори, представляващи кръвоносната система на огромния кораб.

— Сега вече ти е ясно защо тук стана неуютно да се живее — каза Грег. — Не ми се иска и моята глава да бъде огризана до кости. Струва ми се, че с тези плъхове възможностите за живот тук приключват. Но да се върнем към твоето момиче. Направил си много добър избор, братко. Моята не беше така стройна, пък и ставите на краката й така отичаха, че тя на можеше понякога да свива колене. Но, разбира се, в леглото това не й пречеше…