Кралят на петрола

Когато изминаха споменатото разстояние, спътниците на Гринли спряха, изненадани от разкрилата се пред очите им гледка. Пред краката им скалата падаше почти отвесно надолу. Бяха застанали в самия край на котловината, заобиколена от високи каменни стени, която имаше два тесни изхода. Ездачите се намираха на едно по-ниско място откъм западната й страна, наподобяващо балкон. Единият вход бе разположен на юг, а другият на север. Скалата, която носеше „балкона“, се врязваше толкова навътре в котловината, че огромният каменен блок, споменат преди малко от Краля на петрола, се намираше недалеч от тях. Червеният бук до него беше с такава красива форма, че гледката му би накарала всеки художник да изпадне във възхищение.

— Какво великолепно дърво! — възкликна Баумгартен. — Толкова…

— Шшт! — обади се предупредително Гринли, като го хвана за ръката. — Тихо! Не сме сами тук. Виждаш ли двамата индианци ей там, откъм северната страна на скалата? Изглежда, конете им пасат отвъд нея.

Наистина беше така. Двамата индианци седяха близо до скалата, точно там, където тя хвърляше сянка. На това място те бяха защитени от палещите лъчи на слънцето. Лицата им така бяха нашарени с бойните цветове, че не беше възможно да се различат чертите им. Единият имаше забити в косата си две бели орлови пера. Едва сега на тримата наблюдатели направи впечатление тъмната черта в тревата, която започваше при южния вход и като опъната по конец водеше до самотната скала.

— Тази черта е дирята, оставена от двамата червенокожи — обясни Гринли на спътниците си. — Дошли са от юг и щом си отпочинат, ще продължат на север.

— В такъв случай ние не можем да се спуснем долу — отбеляза загрижено банкерът. — От пленяването ни в пуеблото нямам вече доверие в нито един индсман. Какви ли ще са тези двамата?

— Познавам ги и дори знам името на единия. Той е Мокаши, вождът на нихорасите.

— Какво означава това име? — осведоми се счетоводителят.

— Мокаши ще рече бизон. Когато из саваните и през планинските проходи все още се скитаха големи стада бизони, вождът е бил прочут ловец на тези животни. Оттам идва и името му.

— Но щом го познаваш, може би и той те познава, а?

— Да, защото няколко пъти съм посещавал племето му.

— Как се отнася към теб?

— Приятелски, поне тогава беше така, и отношението му към мен в мирно време едва ли ще се промени. Но в момента секирата на войната е изровена и не бива да му се доверявам.

— Хмм. И какво ще правим?

— Наистина не знам. Спуснем ли се долу, може да ни посрещне дружелюбно, а може би, не. Във всички случаи ще е по-добре да не разбере нищо за присъствието ни.

— Не е ли възможно да избегнем срещата с него, като заобиколим?

— Разбира се, но това заобикаляне ще е толкова значително, че днес няма да стигнем до нашето петролно езеро. А още по-малко ще успеем да се натъкнем на Бътлър и Полър, които вероятно вече са тръгнали обратно, за да ни посрещнат. Наистина е страшно неприятно, че тъкмо тук двамата нихораси са… я чакайте, — прекъсна се той, — какво ли е това?

Той забеляза нещо, което не можеше да не накара и тримата да изпаднат в изключително напрегнато очакване. Откъм южния вход, откъдето идваха следите на нихорасите, се зададоха двама индианци, но не на коне, а пеша. И техните лица бяха покрити с цветовете на войната. Единият от тях беше забол в косата си едно орлово перо и следователно не бе изтъкнат вожд, но все пак сигурно се беше отличил с качествата си на храбър и достоен воин. Двамата бяха въоръжени с пушки.

— И тези ли са нихораси? — попита Ролинс.

— Не, навахи са — тихо отговори Краля на петрола, сякаш червенокожите можеха да го чуят.

— Да не би да ги познаваш?

— Не. Онзи с перото е все още млад воин. Сигурно е получил това отличие едва след последното ми посещение при навахите.

— Мътните го взели! Легнаха на земята. Защо ли постъпват тъй?

— Не се ли сещаш? Нали са врагове на нихорасите. Тук ще се срещнат съгледвачите на двете племена. Ще се лее кръв! Навахите са попаднали на следите от нихорасите и тайно са ги преследвали чак до котловината. Внимателно гледайте какво ще стане!

Той трепереше от вълнение, а и двамата му спътници се намираха в същото състояние. Мястото, където бяха застанали, бе разположено така, че имаха възможност спокойно да наблюдават цялата сцена, без самите да бъдат забелязани.

Двамата навахи бавно пълзяха, като използваха само дланите на ръцете и пръстите на краката си. Следвайки дирята на нихорасите, те се приближаваха към скалата.

— По дяволите! — обади се Краля на петрола. — Останат ли седнали само още една минута, Мокаши и придружителят му са загубени.

— Господи! Не можем ли да предотвратим това кръвопролитие? — възбудено попита счетоводителят.

— Не, не… и… все пак — отвърна Гринли, задъхан от силно вълнение, — трябва да използваме положението.

Двамата навахи се намираха само на десетина крачки от скалата. Достигнеха ли я, с нихорасите бе свършено, защото щяха да бъдат нападнати в гръб.

— Да го използваме ли? Как? — осведоми се банкерът, който едва смееше да диша.

— Веднага ще видиш.