Кралят на петрола

По едно време емеритусът забеляза светлината на лагерните огньове. Помисли, че вече е спечелил играта, и припряно забърза все по-нататък и по-нататък. Все повече се приближаваше до огньовете. Той не видя, че привлече вниманието на насядалите край тях хора. Пет-шест индианци, които доловиха шума, скочиха на крака и бързо се втурнаха към мястото, откъдето идваше. После се спряха и зачакаха. Канторът дишаше толкова тежко, че те го чуваха съвсем ясно.

— Уф! — прошепна единият от тях. — Това не е животно, а човек!

— Дали са неколцина? — попита друг.

— Не, сам е. Ще го заловим жив. Канторът се озова вече съвсем близо до тях. Те се наведоха, за да могат по-добре да го различават на фона на пламтящите огньове. След като се убедиха, че наистина е сам, протегнаха ръце към него. Щом усети как внезапно го сграбчиха, той така се изплаши, че не издаде нито звук, макар да се опита да извика. Подвикнаха му няколко думи, които не разбра, но затова пък толкова по-добре разбра езика на ножа, допрял се до гърдите му. И през ум не му мина да се отбранява. Когато го помъкнаха със себе си, канторът ги последва, без каквато и да било съпротива. Човек лесно може да си представи какво вълнение породи появяването му в лагера, но това вълнение не предизвика никакъв шум. До лагера се беше промъкнал един бял и го бяха заловили. Не беше възможно да се е намирал сам в околността. Сигурно е имал спътници, които са наблизо. Следователно налагаше се да избягват всякакъв шум.

Индианците незабавно образуваха около кантора кръг, но никой от тях не проговори. До него в центъра на кръга стоеше вождът Мокаши. Преди всичко той направи онова, което всеки благоразумен предводител е длъжен да направи — изпрати няколко съгледвачи, за да претърсят околността на лагера. После попита пленника за името му и неговите намерения. Канторът не разбра нито една дума и за да каже онова, което смяташе за необходимо, си послужи с немски. Тогава вождът се обади:

— Той не знае нашия език и ние не разбираме неговия. Нека го покажем на тримата пленени бледолики, може би те го познават.

Кръгът на индианците се разтвори и отведоха емеритуса при огъня, където лежаха пленниците. Щом го видяха, Полър изненадано възкликна:

— Немският кантор! Откаченият тип! Тоя умопобъркан човек сигурно е избягал от пуеблото, където беше пленен.

Той изрече тези думи на обичайната смесица от английски и индиански, която канторът не разбираше. Но все пак емеритусът се досети, че казаното го засяга, и след като позна някогашния водач на преселниците, служейки си с немски език, който Полър владееше, канторът възкликна:

— Е-хей! Та това е нашият пътеводител, нашият „dux“ , както би се изразил един композитор. И на всичко отгоре със завързани крайници! Господин Полър, как се озовахте в туй неприятно положение? Естествено страшно се радвам пак да ви видя.

— Тези негодници ни плениха — отговори му скаутът, разбира се, на немски.

Но ето че вождът бързо се намеси и заплашително им каза:

— Забранявам ви да говорите така, че да не ви разбирам! Или искате да забием ножовете си в телата ви? Познаваш ли този човек?

— Да.

— Кой е той?

— Идва от Германия.

— Германия ли? Това не е ли онази страна, където е роден Олд Шетърхенд?

— Да.

— Значи навярно и той е прочут ловец?

— Не. Той не умее да си служи с оръжия. Иска да съчинява музика и да пее. Той е луд.

След тези думи вождът вече далеч не гледаше кантора толкова враждебно. Съществуват някои нецивилизовани народи, които не само че не се отнасят към умопобърканите хора съжалително или презрително, но дори им засвидетелствуват уважение. Те са на мнение, че лудият е завладян от някакъв дух, от някакво неземно същество. Доста индиански племена споделят тези възгледи и не се осмеляват да посегнат на никой умопобъркан, дори ако се числи към народ, с който са в неприятелски отношения. Ето защо вождът продължи да разпитва:

— А ти сигурен ли си, че този човек не е с всичкия си?

— Съвсем съм сигурен. — отвърна Полър, комуто хрумна мисълта, че може би ще извлече някаква полза от това обстоятелство. — Нали дълго яздих заедно с него и спътниците му.

— А кои бяха те?

— Също немци, прехвърлили океана, за да купят земя, която принадлежи на червенокожите мъже.

— Това им е внушено от злия дух, защото закупят ли земя, тя ще е заграбена от нас, обаче няма ние да получим парите, а крадците на нашата собственост. Всеки, който дойде в тази област да купува земя, е наш враг. И този човек ли желае да притежава парче земя?

— Не. Той иска да опознае червенокожите мъже и герои, а после ще се завърне в родината си, за да пее песни за тях.

— Тогава той съвсем не е опасен за нас. Ще му разреша да пее колкото иска. Къде са неговите спътници?

— Не знам.

— Ами попитай го!

— Не мога.

— Защо?

— Защото ти ни забрани да приказваме думи, които не разбираш. А той говори само езика на своята страна. Значи на този език би трябвало да разговарям с него и в такъв случай, както ти спомена, ще ме наръгате с ножовете си.

— Ако това е истина, действително се налага да разговаряш с него на родния му език. Разрешавам ти.