Кралят на петрола

— Умно постъпваш, защото предполагам, че така чрез мен ще научиш много важни неща.

— Важни неща ли?

— Преселниците, към чиято група се числи и той, не са сами. Заедно с тях пътуват и прочути ловци, а те може би са вече нейде наблизо. Дори мисля, че сигурно са наоколо, защото не мога да проумея как този човек, който нищичко не разбира и при това е луд, би съумял съвсем сам да се озове в тази местност.

— Уф! Прочути ловци! Да не би да имаш предвид бледолики?

— Да. .

— Кои?

— Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър, Дрол, Хобъл Франк, а може би и някои други.

— Уф, уф, уф! Все прославени имена. Вярно, че тези мъже никога не са били наши врагове, но сега, когато бойният томахок е изровен, трябва да сме десетократно по-предпазливи. Искам да науча къде се намират те. Но внимавай да не ме излъжеш! Щом от устата ти излезе някоя лъжа, всички сте загубени!

— Не се безпокой! Ти се отнесе към нас враждебно, но въпреки това ще ти докажа, че сме ваши приятели. Дори веднага мога да ти дам едно доказателство, като ти разкрия, че положихме доста усилия да обезвредим тези бледолики мъже, което е от полза и за вас.

— И как успяхте да го направите?

— Подмамихме ги в пуеблото на вожда Ка Маку.

— Уф! Ка Маку е наш брат. Те отидоха ли при него?

— Да. Той ги плени всичките, белите ловци и преселниците заедно с техните жени и деца.

— Също и този умопобъркан човек?

— Да.

— А ето че той сега е при нас! Не е възможно сам да е изминал такъв дълъг път. Трябва да узная какви хора го придружават и къде се намират в момента.

— Да го разпитам ли?

— Да, но гледай да не ме излъжеш! Каквото и да ми кажеш, няма да ти повярвам на нито една дума, преди сам да съм се убедил кое е истина и кое не е.

Тогава Полър се обърна към кантора и го подкани да му разкаже всичко.

След като се опъва известно време, емеритусът започна да го осведомява за всичко, каквото му беше известно. Доскорошният водач на преселниците с учудване научи за присъствието на Винету и Олд Шетърхенд. Разказът на кантора бе прекъснат от вожда, защото той бе обзет от подозрения. Беше решил да сложи край на продължителния им диалог, от който не разбираше нито дума. Полър го успокои, като го увери:

— Но сега узнавам много важни за теб неща. Трябва да разпитам този луд, а това изисква доста време, защото разумът му почти съвсем го е напуснал. И тъй, остави ме да говоря с него. После сам ще разбереш, че постъпвам като ваш приятел.

Най-сетне канторът свърши разказа си. Когато Полър узна всичко, той се обърна към вожда:

— Първо ще научиш най-важното. Горе на височината се намират двамата най-прочути мъже на Дивия запад. Ще отгатнеш ли кого имам предвид?

— Може би Олд Шетърхенд?

— Да.

— И Винету, вождът на апачите?

— И него.

— Уф, уф! Истината ли казваш?

— Да. Дошли са, за да ви нападнат.

— Тогава ще трябва да умрат. Откъде идват, къде са се скрили сега и колко хора водят със себе си?

Полър подробно го осведоми, защото и през ум не му мина да излъже и заблуди вожда. Разчиташе на благодарността на индианците. Най-изтъкнатите им воини стояха наблизо и чуха думите на Полър. Когато бившият скаут нямаше какво повече да каже, Мокаши постоя замислено със забит в земята поглед, а после се обърна към хората си и им рече:

— Моите братя чуха какво ни разказа този бледолик. Но езиците на белите са раздвоени, на единия от върховете им живее измамата, а на другия притворството. Трябва сами да се убедим дали ушите ни са чули истината, или лъжата. Затова нека разузнавачите, които избера сега, се изкачат горе.

Той тръгна от огън на огън, за да определи воините, които смяташе за способни незабелязано да се промъкнат до хора като Винету и Олд Шетърхенд. После съгледвачите, въоръжени само с ножовете си, поеха по своя опасен път. След това вождът се върна пак при Полър и посочвайки към кантора, каза:

— Тъй като този бледолик е обладан от дух, който не желае нищо друго, освен да пее, ние няма да му сторим нищо лошо. Няма да го връзваме и ще може свободно да се разхожда из лагера ни. Но ако му хрумне да бяга, ще получи куршум. Кажи му го!

Естествено Полър се подчини. Щом емеритусът чу думите му, тържествуващо възкликна:

— Ето, видяхте ли, че бях прав? За един апостол на изкуството не съществува никаква опасност. Музите ме закрилят. Запомнете, че ние, композиторите, не сме обикновени хора!

Полър се ядоса на това голямо самочувствие и отговори:

— В този случай и дума не може да става за вашите музи. Да, наистина сте под особена закрила, но тя е съвсем друга.

— Тъй ли? Че каква ли е тя?

— Закрилата на лудостта.

— Лу… дост… та? Мога ли да попитам какво искате да кажете?

— Защо не? Никой индианец не причинява зло на умопобърканите и затова имате възможност да се разхождате наоколо почти съвсем свободно.

— Умопобърканите ли? Да се разхождам? Да не би да искате да кажете, че…

Той замлъкна и втренчи поглед в лицето на Полър.

— Да, точно това искам да кажа — кимна бившият скаут.

— Че … че ме смятат за умопобъркан?

— Сигурно, съвсем сигурно е така!

— Ама защо, по каква причина?