Кралят на петрола

— Хмм! Наистина не допускам, че ще вземат да ги мъкнат със себе си.

— Виждаш ли! Ще ги оставят някъде под охрана. Ще изчакаме това да стане и тогава задачата ни ще е много по-лесна, отколкото в момента.

— Сега загрях. Изобщо не помислих за това, ако не се лъжа. Де да знаехме само кога се канят да тръгнат!

— Предполагам, че още утре сутринта.

— Би било чудесно. Останат ли по-дълго тук, ние се излагаме на опасността да ни открият.

— Налага се да поемем този риск.

— Така е, но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тук горе няма никаква вода. Конете ще страдат от жажда по-малко от нас, защото наоколо ще намерят трева. Обаче ние! Заради петрола от Глуми Уотър не можахме да пийнем нито глътка вода. Днес по време на цялата езда не видяхме и капка. Ако и утре не успеем да утолим жаждата си, ще започна да се тревожа за жените и децата. За нас самите изобщо да не споменаваме.

— о, тъкмо за нас трябва да се спомене — намеси се Хобъл Франк. — Засега все още не сме станали безсмъртни души, а сме хора, чиято тленност е доказана фактологически. На всяко смъртно същество му трябва вода и в интерес на истината ще призная, че изпитвам ужасна жажда и с удоволствие съм готов да платя три марки за няколко глътки вода или чаша отлежала бира.

При тези думи канторът не можа да се сдържи и със състрадателен тон го увери:

— Страшно съжалявам, господин Франк. Ако имах вода, с радост щях да я разделя с вас.

Той беше много добродушен човек и вече се разкайваше, че бе ядосал Хобъл Франк, а дребничкият саксонец, който от своя страна не беше по-малко добродушен, изпитваше същото. Тайничко си казваше, че всъщност се е отнесъл твърде грубо с кантора и следователно бе настроен помирително, обаче смяташе, че е под достойнството му да го показва, и затова на уверението на емеритуса отговори:

— Ами знайте ли дали ще приема от вас вода?

— Надявам се.

— Не се надявайте толкоз! Колкото и да е голяма жаждата ми, моят инат е още по-голям. И целия океан да ми докарате тук, капчица няма да сложа в уста. Знайте ли, като казахте за онез „бездарни стихове“, тъй отблъснахте най-добрия си приятел. А туй е страшно тежка загуба за вас и можете да сте твърдо уверен, че през целия ви живот ще си остана за вас незаменим. Таз константация е тъжна за вас, ама е вярна и при най-добро желание не мога да ви помогна.

Тези думи жегнаха кантора толкова силно, че не му излизаха от ума. След като вечеряха и легнаха да спят, той не можа да мигне. Питаше се как ли да се помири с Франк, докато най-сетне му хрумна една идея, която той смяташе за блестяща, макар че едва ли можеше да измисли нещо по-глупаво. Франк се оплака от жажда и беше готов да плати три марки за няколко глътки вода. Ами ако самият той, канторът, утолеше жаждата му? Това сигурно щеше да го трогне, още повече че набавянето на вода беше не само трудно, но дори и опасно. Долу през пролома течеше реката, а той имаше кожена чаша за вода. Вярно, че беше забранено да се слиза долу. Ако искаше да изпълни намерението си, това трябваше да стане тайно. Канторът се понадигна и внимателно се ослуша. Всички спяха с изключение на Дик Стоун, който бе на пост и в момента се намираше при конете.

Емеритусът си беше подложил седлото вместо възглавница. В кобурите му се намираше и кожената чаша. Той я извади и пълзейки, безшумно се отдалечи. Решението му бе продиктувано от две причини: първо, да се помири с Франк и второ, защото самият той имаше желание поне веднъж да бъде „герой на Запада“. Мисълта да се промъкне до неприятеля и да донесе вода, го изпълваше с гордост. Как ли щяха да се смаят, когато му се удадеше успешно да изпълни плана си! Успешно ли? Та нима изобщо имаше някаква друга възможност? Разбира се, че не, стига да проявеше необходимата предпазливост.

И тъй, той продължи да пълзи все по-нататък и по-нататък, докато най-сетне сметна, че Дик Стоун не може вече нито да го види, нито да го чуе. Тогава се изправи и пипнешком закрачи напред. Скоро започна спускането в пролома и едва след това дойдоха истинските трудности. Той се обърна и бавно взе да се спуска надолу, пълзейки на четири крака, и то наопаки, с краката напред, като внимателно опипваше с тях терена. Можеше да премести единия си крак едва след като с другия бе разучил какво има на земята зад него. Наоколо се намираха остроръбести камъни и трънливи храсталаци, на които си изподра ръцете, но не обърна внимание на това. Колкото повече напредваше, толкова по-силно ставаше желанието му да доведе начинанието си до успешен край. От време на време губеше опора под краката си и се пързаляше два-три метра надолу по корем. Естествено това не минаваше безшумно, но увлечен от трескавото си усърдие, той не чуваше нито търкалянето на подритнатите камъни, нито пращенето и пукането на счупените клони.