Кралят на петрола

— Бездарни стихове, бездарни стихове! Чувал ли е някой досега таквоз нещо! Аз, прочутият прериен ловец, уестманът Хобъл Франк, съм бил съчинил бездарни стихове! Е, ама туй вече на нищо не прилича! Никой не ми го беше казвал, нито един-единствен човек! Първо ме карате да кажа кой е Винету и к’во иска, а после, като ви казах, рекохте, че било излишно да казвам таквиз неща! А аз ви уверявам, че ще е най-добре да признайте сам на себе си, че самият вий сте излишен, ама съвсем излишен човек. Защо вече не сте на служба? Щото сте излишен, един уволнен, отминал и изчезнал емеритикус. А аз все още се намирам по средата на своя професионален път като прериен ловец и сътрудник на прочутия щутгартски седмичник „Добрият другар“, следователно като признат писател и пермутиращ либретист. И тъй, слезте от коня и ми лъснете обувките, нещастен арфист такъв, смотан драскач на дванайсетактови комедии! Всъщност би трябвало да ви тегля едно таквоз конско, наречено на гръцки „филипине“, че да ви писнат ушите, но смятам, че туй е далеч под мойто квалифицирано достойнство. Затуй предпочитам да си замълча и да изчеткам праха от краката си, което горе-долу означава, че слагам край на приятелството ни, подписвам ви уволнителното и отсега нататък ще се движа само в такива сфери, дето балонът, на който летят моите мисли, няма да може да бъде достигнат и аклиматизиран от вашия поглед. И тъй, аз ви казвам сбогом в настоящето ни земно съществуване! Отсега нататък за вас ще живея в страната на блажените духове и на олимпийските си другари, до които вий нивга няма да успеете да припарите.

Той пришпори коня си и се понесе в галоп навътре в саваната.

— Чакай, Франк, къде отиваш? — подвикна подир него Дрол.

— Изчезвам отвъд вашия духовен хоризонт — отвърна му той през рамо.

— Тогава дръж се здраво и гледай да не паднеш отвъд хоризонта!

Навярно дребното разгневено човече щеше да продължи да препуска надалеч, ако Олд Шетърхенд не му извика заповеднически да се върне. Франк се подчини и се приближи до Дрол.

— Какво ти стана? — попита го приятелят му. — Направил си такава разярена физиономия. Пак ли си ядосан?

— Мълчи! Не се бунтувай срещу моята снизходителност и упорита търпеливост! Бях неоценен и непризнат по такъв начин, че косата ми се е изправила.

— От кого?

— От някогашния канторист и органист.

— Той ли те обиди?

— В най-висша степен по скалата на Реомюр, Песталоци, Гал и Фаренхейт!

— С какво?

— Не е необходимо да знаеш. Гледай си собственото спокойствие и не закачай неприкосновените ми граждански права!

Дрол се засмя тихичко и млъкна. Той разбра, че ще е най-добре да остави Хобъл Франк на спокойствие, защото и бездруго гневът му винаги бързо се изпаряваше.

Голата безплодна равнина изглеждаше безкрайна, земята под краката им най-често представляваше твърда скала, където не бе възможно да вирее никакво растение. Намираха се сред платото на река Колорадо, което край самата нея както и край някои от притоците й се спуска надолу, образувайки стръмни пропасти и отвесни каньони.

Тук човек трябваше да има много остро зрение, ако не искаше да изгуби следите на нихорасите. Безпогрешността, с която яздещият начело Винету откриваше и разтълкуваше останалите тук-там съвсем незначителни белези от преминаването на индианците, бе наистина изключителна и предизвикваше възхищението на спътниците му. Естествено с изключение на Олд Шетърхенд никой от тях не бе в състояние да забележи какъвто и да било отпечатък.

Около пладне спряха заради жените и децата. Дадоха им двучасова почивка. После пак продължиха напред, докато привечер апачът отново спря и слезе от коня си. Олд Шетърхенд направи същото.

— Защо спираме тук? — попита Сам Хокинс. — Нима ще пренощуваме на това пусто място, което никак не е подходящо за бивак?

— Не — отвърна апачът, — но предпазливостта ни повелява да изчакаме тук, докато се стъмни.

— Защо?

— Защото сме само на половин час път от Чели, а там има гора, където вероятно нихорасите ще бивакуват. Тъй като местността е равнинна, те ще ни забележат, ще се скрият и изненадващо ще ни връхлетят. Затова се налага да почакаме да падне нощта — така няма да ни видят.

— Но тогава и ние няма да можем да ги видим.

— Ако не днес, то утре съвсем сигурно ще ги намерим. Останалите също слязоха от конете и се разположиха в кръг. На северния хоризонт се виждаха да се реят няколко лешояда. Те описваха съвсем тесни кръгове. Олд Шетърхенд обърна внимание на спътниците си върху тези птици и каза:

— Където видиш лешояди, там има мърша или някаква друга храна за тях. Те не отлитат, а кръжат над същото място. Значи очакват някаква плячка. Предполагам, че там е лагерът на нихорасите.

— Моят бял брат отгатна — съгласи се Винету. — Тези птици ни показват пътя. Още днес ще се промъкнем до бивака.