Кралят на петрола

— Хмм! Чували ли сте някога да пеят Олд Шетърхенд и Винету?

— Да пеят ли? Не!

— Но тези мъже сигурно пеят, а? Или не мислите така?

— Дали могат да пеят! Що за щурав въпрос! Не се ли срамувате да мислите и говорите таквиз допотопни неща? Щом ви казвам, че двамата могат всичко, к’вото и да е то, значи могат и да пеят.

— Само не бъдете толкова груб, господин Франк! Нямах никакви лоши помисли. Какво е мнението ви, дали някой път Олд Шетърхенд ще запее, ако го помоля за това?

— Хмм! — промърмори Франк и по лицето му се изписа съмнение.

— Ами Винету?

— В никой случай. Във всички неща той е знаменит и затуй съм убеден, че е и голям певец и вокалист, но ако трябва да съм откровен, ще кажа, че изобщо не мога да си го представя да пее.

— Наистина ли?

— Не мога. Та помислете си само как тоз прочут воин ще стои в концертната зала — широко разкрачен и с разчекната уста ще пее скандинавската ария, дето започва така:

„Луна сребриста, ти кротко скриваш твоя лик зад крушата съседска!“ Можете ли да си го представите?

— Думите ви не са съвсем неоснователни. Но съм сигурен, че индианците също пеят.

— Разбира се. Много пъти съм ги чувал да пеят.

— Ами как звучеше? Какво пееха? Как пееха — едногласово или многогласово? За мен е много важно да го знам.

— Ама слушайте, що за епилептичен въпрос ми задавате пак! Щом някой пее, туй е винаги едногласово. Или може би си мислите, че един-единствен човек може да пее на осем гласа? А пеят ли дванайсет души, тогава ще е дванайсетгласово. Туй сигурно ще го схване дори и всеки полицай! Искате да знаете как звучи индианското пеене? Е, не е чак като при големите композитори Моцарт, Галвани и Кореджо. Никак не е лесно да се опише. Представете си един огромен ковашки мех, в който са напъхани една бяла мечка, един пуяк и три малки прасенца. Започнете тогаз да надувате и отпускате меха и навярно каквото чуете, ще звучи досущ като истинска индианска цивилна оперета. Разбрахте ли ме?

— Да. Примерът ви е достатъчно ясен.

— Е, ами к’во мислите да правите с Винету и Олд Шетърхенд? Защо ви е притрябвало да пеят?

— Защото ми се иска да знам какви гласове имат.

— Естествено имат добри гласове, дори много хубави гласове. Ако някой мисли обратното, направо ги обижда.

— Нямам предвид дали гласовете им са добри, или лоши. Искам да знам дали са тенори, баритони или баси.

— Че нима е толкоз наложително да го знаете?

— Да. Та нали ще бъдат главните герои на операта ми! Следователно трябва да знам дали гласовете им са високи, или ниски.

— Глупости! Дали гласовете им били високи, или ниски! Де се е чуло и видяло гласът да се измерва с аршин. Случвало се е високи хора да имат ниски гласове и обратно. Следователно гласът не може да има височина, за пръв път чувам подобно нещо. Би трябвало да го знайте, щом сте се заели да компримирате опера в дванайсет действия. А налага се да ви смъмря и затуй, че искате предварително да знайте всичко за гласовете им. Туй съвсем не е необходимо. Олд Шетърхенд и Винету ще се появят на сцената и ще пеят. Е, хубаво, просто поизчакайте и тогаз веднага ще разберете к’ви гласове имат — дали тенори, дали баси, или баритони. Изобщо не е нужно преждевременно да си създавате подобни грижи.

Хобъл Франк сигурно с удоволствие щеше да продължи разпалената си реч, но в този момент Винету и Олд Шетърхенд се върнаха и белият ловец нареди на лагеруващите хора да се приготвят за тръгване. Той сподели с уестманите:

— Проследихме дирите на нихорасите на известно разстояние. Изглежда, са се отправили към Чели и това ни е добре дошло, тъй като съвпада с нашия път.

Девета глава Номера на кантор емеритуса

Отрядът потегли. Нямаше никакъв смисъл отново да затрупват входа на пещерата и затова го оставиха да зее.

След като минаха през клисурата, Винету, който яздеше начело, свърна към гората, където нихорасите бяха пренощували. Натъкнаха се на някаква следа. Тя водеше нагоре по височината, а после се спускаше в дълга долина, която излизаше на открита равна савана с такива размери, че не беше възможно да се видят границите й. Дирите на индианците водеха през тази равнина в съвършено права посока.

Тук нямаше защо да се страхуват от неочаквана среща с неприятели, защото още отдалеч щяха да забележат приближаването на какъвто и да било човек. Затова двамата предводители нямаха нищо против спътниците им да яздят както си искат и да разговарят на висок глас.

Канторът не остана доволен от сведенията на Хобъл Франк, за които го беше помолил. Ето защо той приближи коня си до неговия и попита:

— Господин Франк, ще ми направите ли една услуга?

— Що не? Ами к’ва е тя?

— Забелязах, че сте в близки отношения с Олд Шетърхенд. Може би на вас ще изпълни желанието, което на мен би отказал.

— Тъй ли? Ако мислите така, не сте се излъгали. Аз се радвам на особено голямо приятелство и благосклонност на тоз прочут мъж.

— Тогава я го помолете някой път да изпее една песен, пък макар било то и само една строфа! Ще го направите ли?

— Не, скъпи приятелю, няма да го направя!

— Няма ли? Защо?