Кралят на петрола

— Ако го помоля да легне да спи до някоя гризли или да хване див бик за рогата, би го направил, защото е истински мъж. Но да пее? Не, не мога да искам подобно нещо от него. Тогава той хубавичко ще ме нареди, разбрахте ли ме? Опитайте сам. Не искам да си изпатя. Впрочем винаги говорите само за музиката на операта си, но не и за текста й. Той готов ли е вече?

— Не е.

— Е, ами не бива да се губи време. Незабавно се обърнете към някой поет, който притежава необходимия талант!

— Мисля сам да напиша либретото.

— Тъй ли? Вий самият? — попита Франк и го измери отстрани с бегъл поглед. — Та нима сте изучавали науката за истинския размер на стиха? А к’во е положението с героите, дето искате да изтъпанчите пред декорите, ще можете ли да ги разчлените в отделни стихове и думи, тъй че да се римуват?

— Надявам се. Впрочем усилията ми тук да намеря някой поет ще останат напразни.

— Тъй ли? Бре да се не види! Значи си мислите, че тук не се намират поети?

— Да.

— Слушайте, тогаз сте жертва на оптическа измама, от която трябва да ви излекувам, защото сред нас има един поет.

— Наистина ли?

— Да. И то какъв!

— Че кой ли ще е той?

— Не отгатвате ли?

— Не.

— Хмм, просто да ви съжали човек! Достатъчно е само да го погледнете и веднага ще разберете, че в главата му има изключително редки поетически заложби. Доказват го неговите благородно одухотворени и мелодично деликатни черти на лицето.

Канторът изпитателно огледа ездачите един по един и после попита:

— И кого имате предвид?

Тогава Франк посочи с пръст самия себе си и с голяма важност и тежест изрече краткото:

— Туй съм аз.

— Ах, себе си ли имате предвид? Пишете ли стихове?

— И то как!

— Невероятно!

— Хайде бе, невероятно! Аз мога всичко! Трябва най-сетне да го разберете! Кажете ли ми една дума, веднага ще ви направя двайсет нейни рими! Най-много за два или три часа ще ви съчиня страхотно либрето. Владея родния си език с такваз свършеност, че римите хвърчат из главата ми просто като рояци мухи. Ако се съмнявате, ви давам разрешение да ме изпитате.

— Да ви изпитам ли? Ще ми се разсърдите.

— Хич нямам таквоз намерение! Как може лъвът или орелът да се сърди за нещо на врабчето! Изобщо не съм сръдлив, което при благородния облик на характера ми се разбира от само себе си. И тъй, дайте ми някоя задача, спокойно ми кажете к’во трябва да съчиня. И през ум няма да ми мине заради туй да ви прегриза гърлото.

— Е, хубаво, нека опитаме. Представете си първото действие от операта ми. Завесата се вдига. Вижда се голяма девствена гора. В средата на сцената е легнал Винету и бавно и безшумно се промъква към някакъв неприятел. Какво бихте предложили да пее?

— Да пее ли? Естествено нищо.

— Нищо? Защо? Нали трябва да пее нещо. Щом се вдигне завесата, публиката ще иска да слуша някаква музика.

— Амче тогаз таз публика ще е страшно тъпа! Винету да пълзи към врага и при туй да пее! Нима не проумявате, че врагът ще го чуе и ще офейка?

— Да, но тук, в Дивия запад, а ние говорим за сцената. Той трябва да пее, непременно да пее.

— Е, щом наистина трябва, щом е толкоз необходимо да се чуе гласът му, тогаз нямам нищо против да пее.

— Ас какви думи? Публиката все още не го познава, следователно песента му трябва да й каже кой е той.

— Добре! Вече съм готов. Значи той пълзи по земята и пее следното:

Аз, великий Винету, във Америка роден, с орлов поглед ху-ху-ху, и две уши съм надарен! По корема си пълзя, всичко душа със носа.

След като издекламира тези рими, Франк хвърли такъв победоносен поглед към кантора, сякаш очакваше от него изключително признание. Но понеже емеритусът замълча, той го попита:

— Е, к’во ще кажете? Удивих ли ви, или не?

— Не — призна си канторът.

— Не ли? Все пак се надявам, че с необходимото страхопочитание ще съумеете да оцените онуй, дето току-що го чухте. Кажете ми мнението си!

— Ще се обидите.

— Съвсем не. Никое същество, което е под мен, не е в състояние да ме обиди. С духовната си извисеност витая високо над таквиз неща.

— Добре, тогава да ви осведомя, че съчинихте, бездарни стихове в четиристъпен хорей. Освен това, че Винету бил роден в Америка, че имал две уши и остро зрение, че всичко надушвал с носа си, а не, да речем, с ушите си, че пълзи по корем, а не по гръб — ами всичко туй е толкова ясно и самопонятно, че изобщо не е необходимо да се казва, а още по-малко да се пее. И тъй, моля ви, измислете някакви други рими.

След като Хобъл Франк чу тази оценка, очите му започнаха да се разширяват, веждите му се качиха високо на челото, той се закашля и изобщо имаше вид, сякаш не вярваше на ушите си. После отвори уста и избухна:

— Кво казахте? Що издумахте? К’ви работи съм съчинил? Четиристъпни бездарни стихове ли?

— Да, тъй е прието да се наричат подобни стихове, господин Франк — непринудено отвърна канторът.