Кралят на петрола

— Не бързай толкова, мистър Ролинс! От тук до Прескът има да яздиш поне десет дни, тъй като по права линия разстоянието сигурно е около петдесет географски мили (Географската миля възлиза на 7.420 м. Б. пр.). И което е най-важното, ти знаеш ли пътя?

— Не. Може би някой от вас, който го знае, ще прояви желание да ни придружи срещу добро заплащане.

— Навярно между нас няма да се намери човек, който да иска да стане наемен водач. Не бива да се забравя, че пътят за Прескът минава през такива местности, които при сегашните обстоятелства са не само несигурни, но дори и опасни. Значи само трима души, вие двамата и един водач? Даже ако той е някой смел и способен човек, пак може да се очаква, че живи няма да стигнете целта си.

— Тогава значи да не предприемам нищо и да се простя с парите си, така ли?

При тези думи младият навах Ши Со се приближи до Олд Шетърхенд и каза:

— Сър, ще ми разрешиш ли да отговоря на въпроса на мистър Ролинс?

— Разбира се! — кимна ловецът.

Ши Со се обърна към банкера с глас, от който лъхаше увереност:

— Сър, няма защо да се тревожиш. Ще си получиш обратно чека.

— Наистина ли? — попита зарадвано Ролинс. — Как?

— С моя помощ.

— С твоя помощ? Да не би ти да го вземеш от Краля на петрола?

— Да.

— Ами как ще се добереш до него? Нали знаеш, че се намира в ръцете на нихорасите!

— Аз съм навах. Сега нихорасите са наши врагове. Те са пленили осем воини на навахите, а те са мои братя. Мой дълг е да направя всичко възможно, за да ги освободя. В такъв случай ще им измъкна и Краля на петрола. Ще му взема чека и ще ти го дам.

Банкерът учудено погледна младия индианец, който говореше толкова категорично и уверено, и го попита:

— Навахите ли искаш да освободиш, мой млади сър? А знаеш ли колко са на брой нихорасите?

— Само трийсетина.

— Само?! И ти, ти самичък ли ще им излезеш насреща?

— Не ме е страх от тях. Впрочем няма да съм сам. Ще потърся воините на моето племе.

— А знаеш ли къде се намират?

— Те са тук. Щом съгледвачите на навахите са осем, това означава, че воините ни не са далеч.

— Но докато ги намериш, ще мине време и нихорасите ще се изплъзнат.

— Няма да се изплъзнат — намеси се Олд Шетърхенд. — Та нали и ние сме тук! Какво ще каже моят брат Винету за решението ми?

До този момент той не беше споменавал решението си нито с една дума, но въпреки това, отгатвайки го, апачът незабавно отговори:

— Одобрявам го. Ще преследваме нихорасите, ще освободим навахите и ще отнемем на Краля на петрола онази хартия.

— Благодаря ви, благодаря ви! — тържествуващо извика Ролинс. — Щом вие го казвате, значи е сигурно, че ще си получа чека обратно и следователно ще си спася парите. Кога потегляме? Естествено незабавно, нали, господа?

— Веднага щом ни е възможно — отговори Олд Шетърхенд. — Нека най-напред поразгледаме тази пещера, а после Винету ще ме заведе до мястото в гората, където нихорасите са лагерували заедно с пленниците си.

И така първо претърсиха вътрешността на пещерата. Тя не беше изкуствена, а естествена, издълбана от водата, процеждаща се от високостеблената гора през скалата, откъдето после сама си намираше път да се оттече към езерото. Ето как се беше появил пясъкът, а и дребният чакъл, които образуваха тясната ивица, водеща от пещерата до Мрачната вода. Намериха четиридесет празни бурета от петрол, няколко кирки и една брадва. Нищо друго. Начупиха дъгите на буретата на две. Щяха да вземат парчетата им със себе си, защото представляваха превъзходен горивен материал, който щеше да им послужи, в случай че попаднеха в местност, където нямаше да намерят дърва за огън.

После Винету и Олд Шетърхенд тръгнаха, за да огледат бивака на нихорасите. Останалите налягаха в тревата да изчакат завръщането на двамата. Темата за разговор на всички бе една и съща — преживелиците през последните дни. Говориха и за това, че всички дължаха избавлението си само на Винету и Олд Шетърхенд. Надпреварваха се в хвалебствията си по адрес на двамата уестмани.

Особено интересни истории за тях знаеше Хобъл Франк и седеше при немските преселници и по своя драстичен начин разказваше различни епизоди от приключенията преживени заедно с Винету и Олд Шетърхенд. Канторът следеше с най-голямо внимание и използвайки една кратка пауза подхвърли следното:

— Това е то, от което имам нужда. Такива подвизи искам да покажа на сцената, те дават онзи ефект, който възнамерявам да постигна. Но в цялата работа има една трудност и може би вие, господин Франк, ще сте в състояние да ми помогнете да я преодолея.

— Амче к’ва ли ще е тя? Най-много обичам тъкмо трудностите. За нещо лесно изобщо не мога добре да се кондензирам, но ако е нещо трудно, дето да те озори и да ти струва усилия, то туй по всяко време ми е било любимата специалност. Ето защо винаги съм предпочитал да държа страната на духовно извисяващите науки и изкуства, отколкото на телесно принизяващите. И тъй, смело се обърнете към мен, господин кантор емеритикус! Аз съм подходящият човек и герой за вас! Що за трудност имате предвид? Ще я отстраня с най-голяма лекота и компетенция.