Кралят на петрола

— Е, и…? кво значи туй „е“, че и туй „и“. Тва е просто един бръмбар и нищо повече.

— Нищо повече? Даже е твърде много, защото ми казва, че сме пред пещерата.

— Кво? Бръмбарът? Че к’во ли може да ти каже той? Дори и докато е бил жив да е имал разбираем език, то сега е мъртъв.

— Да, мъртъв е. От какво ли е умрял?

— Знам ли? Може би от дифтеритерия или възпаление на ушното тъпанче.

— Я го вземи и го огледай!

За да може да измъкне бръмбара, Франк се видя принуден да повдигне камъка.

— Камъкът го е смачкал — обясни той след като го разгледа.

— Много правилно! Как ли е могло да се случи? Да не би животинчето само да се е напъхало под камъка тъй, че той да го е смазал?

— Не, туй бръмбарче не е имало такваз сила. Камъкът е бил хвърлен върху него.

— Чудесно! Най-сетне си на прав път! Щом е бил хвърлен, значи е имало и някой, който да го хвърли. Това го схващаш, нали?

— Да, схващам го…

Той замлъкна, няколко секунди размисля, после се плесна с длан по челото и извика:

— Сега най-после хванах бика за рогата! Вече загрявам! Нима човек ще повярва, че толкова умна глава като мен може да прояви такава колосална тъпота! Тези камъни са били нахвърляни едни връз други, при което бръмбарът е прекратил земното си съществуване. Тази купчина, дето се състои от куп камъни, е била първо преместена настрани, а после отново нахвърляна тук. Защо и за какво? Защото закрива входа на пещерата и…

Хобъл Франк замлъкна и внимателно се ослуша.

— Какво има? — попита го Олд Шетърхенд.

— Чух нещо — отговори Франк.

— Къде? В пещерата ли?

— Да.

— Какво?

— Някакъв звук, сякаш от подземен глас. Прозвуча тъй глухо. Боже Господи, да не би вътре да има някоя мечка?

— Едва ли.

— Кажи-речи, на мечка ми заприлича.

— И дума не може да става за мечка. Ако беше така, тук щеше да има дупка, през която животното да влиза и излиза.

— Ами ако просто са я затворили вчера?

— - Тя едва ли би го позволила.

— Я слушай! Пак го чух.

Олд Шетърхенд приклекна и внимателно се ослуша. Само след броени секунди той скочи на крака и възкликна:

— Господи, вътре има хора! Викат за помощ. Махнете камъните, бързо, бързо!

Пет-шест души незабавно проявиха готовност да изпълнят това нареждане. Само след броени мигове дупката се показа.

— Има ли някой вътре? — попита на английски Олд Шетърхенд.

— Йес — едновременно отговориха два гласа.

— Кои сте?

— Казвам се Ролинс… А аз Баумгартен — отвърнаха двамата.

— Ролинс и Баумгартен! — прозвуча от устата на всички. Това беше голяма изненада. Всеки си мислеше, че след като са били заловени от навахите, двамата са попаднали в плен на нихорасите. Банкерът и счетоводителят бяха щастливи, че отново чуват човешки гласове и виждат дневната светлина, която нахлуваше при тях през все по-разширяващата се дупка. Но все пак не беше изключено отвън да се намират Краля на петрола заедно с Бътлър и Полър. Затова банкерът се осведоми какви хора има пред пещерата. Отговори му Хобъл Франк, това човече, което винаги с удоволствие беше готово да услужи:

— Ами ние сме, спасители в бедата — Олд Шетърхенд, Винету, Дрол, Сам, Дик и Уил. А кой съм аз ще разберете веднага, защото идвам при вас!

Той се провря през дупката, откъдето проехтяха радостни викове. Не измина много време и цялата купчина камъни бе разчистена. Входът беше висок колкото среден човешки бой . и бе толкова широк, колкото петролните бурета спокойно да могат да се търкалят навън и навътре. Когато и другите се наканиха да последват Франк, той им подвикна:

— Стойте отвън! Ние ще излезем. Само трябва първо да разрежа ремъците на тези клетници.

Да, те излязоха, смъртнобледи, съсипани и измъчени от преживения страх, както и от силната петролна миризма в пещерата. Двамата подадоха ръка на онези хора, които познаваха от ранчото на Форнър, а после спряха изпълнените си със страхопочитание погледи върху Винету и Олд Шетърхенд.

— Мешърс, за малко да се простите с живота си — каза Олд Шетърхенд. — Дълго време напразно търсихме тази пещера и вече бяхме решили да си тръгнем оттук. Ако си бяхме отишли, щяхте бавно и мъчително да загинете от изтощение.

Естествено сте жадни и гладни, нали?

— Нито едното, нито другото — отговори Баумгартен. — Благодаря ти, сър! Не сме мислили за храна и вода, а само за мизерната смърт, която ни очакваше, ако не бяхте дошли.

— А нима не помислихте, че тези хора заедно с преселниците ще ви последват дотук?

— Как да ни мине през ума! Нали знаехме, че са пленени в пуеблото. Мога да те уверя, че благодарността, която ви…

— Да не говорим за това! — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Запазете си благодарността за по-късно! Сега преди всичко ми се ще да научим някои неща, които трябва да знаем, ако не искаме да пропуснем едно или друго. Дано само не сте толкова изтощени, че да не можете да отговаряте.

— О, щом пак се намираме на чист въздух и сме свободни, всичко е наред.

— Хубаво! Вече узнах най-необходимото за вас. Иска ми се само да попитам какво ви се случи през последните дни. Впрочем вие двамата не сте ми съвсем непознати. И Винету, и аз сме ви виждали вече.

— Ха! Кога и къде? — осведоми се банкерът.